На бойното поле в Платея предателят Павзаний бил обявен за спасител на цяла Гърция. В същото време избухнало въстанието в Йония и корпусът на Мардоний, командуван от Артабаз, бил принуден да се завърне в Азия, където на нос Микале голяма част от персийската флота била унищожена. Два корпуса от персийската войска също претърпели поражение. Каква ирония на съдбата. Съюзените гърци не успели да извоюват решаващата бойна победа на собствена земя, в Европа, а това неочаквано станало на по-малко от сто мили западно от седалището на Великия цар и двора му в Сарди.
С изумление слушах разказа на помощник-управителя за всички сполетели Персия нещастия.
— Ето защо Великият цар няма да дойде в Суза преди началото на лятото, когато ще се жени синът му Дарий — добави накрая евнухът.
— Най-сетне свършиха Гръцките войни — казах аз.
Какво повече можех да кажа? Мардоний бе мъртъв.
Младостта бе отминала.
Помощник-управителят сви рамене.
— Говори се, че Павзаний иска да стане цар на цяла Гърция. Ако се опита да стори това, може би ще ни въвлече в една наистина много продължителна война.
— Или ще осигури продължителен мир.
Към нас се присъедини един престарял евнух, когото познавах още от детските си години в харема. Поздравихме се сърдечно.
— Тя ще те приеме веднага — каза ми евнухът.
— Тя? — Зяпнах го глупаво.
— Да, Царицата-майка.
— Нима е жива? — продължавах да се учудвам аз.
Атоса бе не по-малко учудена от мен. Беше се смалила до размерите на детска кукла — и също като на кукла сега главата й бе прекомерно голяма за крехкото, съсухрено тяло.
Атоса лежеше на сребърно легло пред статуята на Анахита. Проснах се пред нея, а тя само за миг вдигна ръка и отново я отпусна върху завивката. Това бе поздравът й.
— Стани.
Гласът й бе станал дрезгав като на мъж.
Взирахме се един в друг, сякаш бяхме два духа, които току-що са се срещнали в преддверието на Арийския дом на бащите.
— Учудваш ли се? Кимнах глупаво.
Атоса се усмихна и показа единствения си зъб. С труд разбирах думите й, но гласът бе запазил силата си, а очите й все така блестяха.
— Много си остарял — каза тя.
— А ти, Велика царице, си…
— …като нещо, което са забравили да погребат. Смешно е човек да живее толкова дълго.
— Твоето дълголетие е щастие за нас…
С учудваща лекота си възвърнах дворцовите обноски. Опасявах се, че съм ги забравил. Китайските и индийските диалекти така се бяха объркали в главата ми с персийските и гръцките, че често не можех да се сетя за най-обикновени фрази. И до днес се чувствувам несигурен за някои думи. Докато говоря с теб на гръцки, мисля на персийски, безнадеждно примесен с изрази от източните езици, а напоследък сънищата ми са ужасно неразбираеми. Понеже вече не виждам наяве, рядко виждам нещо и насън. Затова пък чувам гласове. И често не разбирам какво се мъчат да ми кажат.
Атоса прекрати царедворските ми излияния с поклащане на глава.
— Застани там — посочи тя едно място между леглото и статуята на Анахита. — Главата ме боли, когато я движа. Както и всичко останало.
Атоса затвори очи. За миг ми се стори, че е заспала, дори че е умряла. Но тя просто събираше сили.
— Предполагам, че не си очаквал да ме завариш жива, а Мардоний мъртъв.
— Първото е радост…
— …която не може да се опише. — Присмиваше се и на мене и на себе си. — Но второто е нещо сериозно.
— Останах с впечатление — продължих аз, като се постарах да се изразя тактично, — че Мардоний е причинил всички тези… събития в Гърция.
— Да. Той завладя Гърция. — В пукнатините на дебелото емайлово покритие на лицето й се появи нещо като нежна руменина. — После падна убит.
— От гърците ли?
Атоса силно стисна устни, което не е особено лесно, ако човек има само един зъб.