Навираха се под носа ми, злословеха по мой адрес, обиждаха ме. Аз, разбира се, съзнавам, че като посланик на Великия цар в Атина не само съм изложен на опасности, но и положението ми е много несигурно. Като казвам опасности, имам предвид, че тези неуравновесени хора като нищо могат да свикат едно от своите събрания, на които всеки гражданин от мъжки пол има право да каже каквото му дойде наум и, още по-лошо, да гласува. А след като на подобно сборище гражданите изслушат някой от немалкото безчестни или побъркани оратори в града, те са напълно способни да нарушат един свещен договор, както и сториха преди четиринадесет години, когато се втурнаха да завладяват персийската провинция Египет, Претърпяха пълно поражение. Към позора от тяхната авантюра се прибавяше и това, че шестнадесет години преди въпросното нашествие в Суза пристигна атинска делегация, натоварена да сключи дългосрочен мир с Персия. Делегацията се водеше от Калий, най-богатия човек в Атина. Както му е редът, съставен бе и мирен договор. Атина призна върховната власт на Великия цар над гръцките градове в Мала Азия. От своя страна Великият цар се съгласи да не държи персийска флота в Егейско море и прочие. Договорът бе много дълъг. Всъщност често съм си мислил, че тъкмо тогава, при съставянето на персийския текст, окончателно съсипах очите си. През онези дълги месеци, докато се водеха преговорите, бях принуден да чета всяка дума, записана в документите, и белите облаци, за които споменах, започнаха чувствително да се сгъстяват.
След поражението си в Египет изпратиха в Суза нова делегация. Великият цар се държа много достойно. Дори не спомена, че с нашествието си атиняните са нарушили мирния договор. Вместо това ги посрещна сърдечно и говори за приятелството си със Спарта. Атиняните се уплашиха. Те поначало се боят от Спарта, и то съвсем основателно. След неколкодневни преговори бе решено, че договорът, който и двете страни нямаше официално да признаят, е отново в сила и Великият цар като доказателство за доверието, което храни към атинските си „роби“ — да, точно така се изразява, — изпрати в Атина най-близкия до сърцето на баща му, покойния Ксеркс, приятел — Кир Спитама. Мен.
Не бих казал, че това особено ме зарадва. Не ми бе минавало и през ум, че ще прекарам последните дни от живота си в този отблъскващ град, на студа и вятъра, сред хора също толкова отблъскващи — студени и вятърничави. От друга страна… но нека това си остане между нас, Демокрите, защото тези мои разсъждения са предназначени най-вече за теб, използувай ги както намериш за добре, след като умра — въпрос на дни, струва ми се, ако съдя по треската, от която изгарям в момента, и по пристъпите на кашлица, които сигурно правят диктуването не по-малко отегчително за теб, отколкото е за мен… Ето че пак загубих мисълта си.
От друга страна… Да. След убийството на любимия ми приятел Ксеркс, когато престола зае синът му Арта-ксеркс, положението ми в Суза доста се разклати. Макар че Великият цар храни добри чувства към мен, аз все пак съм човекът, когото винаги свързват с предишната власт, и не мога да очаквам новите хора в двореца да ми оказват пълно доверие. Малкото влияние, което все още имам, се дължи на произхода ми — една независеща от нас случайност. Аз съм последният жив внук на Зороастър, пророка на Единия бог, Ахура Мазда — на гръцки Премъдрия господ. Откакто преди половин век Великият цар Дарий прие зороастризма, царската фамилия се отнася с уважение към нашето семейство и това до известна степен ме кара да се чувствувам като измамник. В края на краищата човек не избира дядо си.
Пред входа на Одеона ме спря Тукидид[1] — мрачен човек на средна възраст, водач на консервативната партия, откакто преди три години умря тъст му, прочутият Кимон[2]. Сега Тукидид е единственият сериозен съперник на Перикъл, водача на демократите.
[1] Тукидид — атински политик, съименник на историка Тукидид, с когото имал роднински връзки чрез рода на Филаидите. — Б.пp.
[2] Кимон (ок. 510–450 г. пр.н.е.) — атински стратег и държавник, политически противник на Темистокъл. Остракизиран по време на борбата на Ефиалт с аеропага. През 450 г. пр.н.е. предприел военни действия срещу Персия и загинал в сражение. — Б. пр.
Политическите названия, които използуват тук, са неточни. Водачите и на двете фракции са аристократи. Но някои благородници, като покойния Кимон, поддържат богатата земевладелска класа, докато други, като Перикъл, флиртуват с градската тълпа — Перикъл се погрижи да укрепи прословутото им събрание, продължавайки делото на своя политически ментор Ефиалт[3], радикален водач, убит преди десетина години при загадъчни обстоятелства. Естествено, убийството на Ефиалт бе приписано на консерваторите. Ако е тяхно дело, заслужават поздравления — не може един град, още по-малко цяла държава, да се управлява от тълпата.