Влязох в ролята си на царедворец.
— Темистокъл говореше с уважение за теб, но не и за Кимон, когото мразеше.
Последното бе вярно.
— Кимон е опасен човек — отвърна Перикъл. — Изобщо не трябваше да му разрешавам да се връща. Но Елпиника ме надхитри. Да, измами ме тази зла старина. Още не знам как го постигна. Казват, че е вещица. Може и да е истина. Така или иначе, дойде тя при мен, облечена като младоженка. Възмутих се. „Много си стара, рекох й, за да слагаш такива парфюми и одежди.“ Но тя спори с мен като мъж и получи каквото искаше. Кимон се върна. Сега е мъртъв, а Тукидид… Е, градът е твърде малък за двама ни. Един от нас трябва да си отиде. Скоро.
Перикъл стана. Още веднъж силната му ръка ми помогна да се изправя.
— Нека да се върнем при гостите и да отпразнуваме мира със Спарта и мира с Персия.
Казах това напълно искрено.
Перикъл отговори, както ми се стори, също напълно искрено.
— Искам бъдните поколения да кажат за мен, че нито един атинянин не е сложил траур по моя вина.
Аз, Демокрит от Абдера, син на Атенокрит, подредих тези спомени на Кир Спитама в девет книги. Платих за преписването им и сега те могат да бъдат прочетени от всеки грък.
Една седмица след приема в къщата на Аспазия Кир Спитама умря бързо и безболезнено, докато му четях Херодот. Това се случи преди близо четиридесет години.
През следващите години пътувах из много страни. Живях във Вавилон и в Бактра. Пътувах до устието на Нил и стигнах на изток чак до бреговете на река Инд. Написах много книги. Но когато се върнах в Атина тази година, никой не ме позна — дори словоохотливият Сократ.
Мисля, че Кир Спитама бе прав, като твърдеше, че проклятието над Алкмеонидите продължава. Перикъл бе велик човек, обречен от съдбата. Когато той умря — преди двадесет години, — Атина понасяше ударите на спартанската армия отвън и на смъртоносната чума отвътре.
След двадесет и осем години непрекъсната, изтощителна война Атина се предаде на Спарта. Тази пролет дългите стени бяха съборени и сега, когато пиша тези редове, на Акропола има спартански гарнизон.
До голяма степен благодарение на всичко, което научих от Кир Спитама, през дългия си живот успях да открия причините не само за всички небесни явления, но и за самото сътворение.
Първопричината за вселената са атомите и празното пространство; всичко останало е само човешка мисъл. Има безброй светове като нашия. Те възникват и загиват. Но нищо не може да възникне от нещо, което не съществува, както нищо не може да изчезне в онова, което не съществува. По-нататък, основните атоми са неограничени по размер и по брой и те превръщат вселената във водовъртеж, в който се пораждат всичките й съставни части — огън, вода, въздух, земя.
Причината за възникването на всички неща е постоянният вихър, който аз наричам необходимост; и всичко се случва по необходимост. Така светът постоянно се създава и пресъздава.
Както бе започнал ако не да вярва, то поне да подозира Кир Спитама, сътворението няма нито начало, нито край, а съществува като поток във времето, което е наистина безкрайно. Макар и никъде да не забелязах ни най-малка следа от Премъдрия господ на Зороастър, много е възможно той да е една идея, която съответствува на онзи цикъл, наричан космос, първично единство, или сътворение.
Но по тези въпроси съм писал другаде и тук ги споменавам само за да изразя благодарността си към стареца, а историята на неговия живот с радост посвещавам на последния жив свидетел от онова славно време — Аспазия, жената на Лизикъл, търговеца на овце.