Последните години на Навуходоносор били посветени най-вече на религиозни церемонии, в които той изпълнявал ролята на жертвена коза. При един случай паднал на четири крака и започнал да пасе трева от висящите градини. За разлика от обикновената коза не го постигнала участта наистина да бъде принесен в жертва. Умрял петдесетина години преди нашето посещение във Вавилон, напълно побъркан. Не съм срещал вавилонец, който да не разказва за него с удоволствие. Той е последният им истински цар. Между другото произхожда от древен хал-дейски род[1], тъй както — в това съм сигурен, доколкото може да бъде сигурен човек, без да има доказателства — и семейство Спитама.
[1] Халдейската династия, царувала във Вавилон от 626 до 539 г. пр.н.е. — Б. пр.
Тридесет години след смъртта на Навуходоносор Кир бил радушно посрещнат във Вавилон от антижре-ческата партия — сдружение на международни търговци и сарафи, свалило последния цар, някаква личност на име Набонид. Този ексцентричен монарх се интересувал само от археология, поради което най-често се намирал не във Вавилон, а дълбоко в пустинята, където правел разкопки, за да търси изгубените градове на Шумерия. И тъй като царят бил изцяло погълнат от миналото, жреците взели в ръце настоящето. Поели управлението на държавата и я тласнали по пътя на разрухата или, поточно казано, на славата, защото била завладяна от Кир.
Дадоха ни великолепни покои в Новия дворец. Точно под нас имаше каменен мост, свързващ левия и десния бряг на реката. Всяка нощ дървената част на моста се вдигаше, за да не могат крадците да преминат от единия бряг на другия.
Навуходоносор беше построил тунел под реката. Това забележително инженерно съоръжение е широко около шест метра и почти толкова високо. Поради постоянно просмукващата се влага от Ефрат подът и стените са отвратително кални, а въздухът вони не само от воловете, теглещи каруците, но и от димящите смолисти факли, които предлагат под наем на пътника при влизането му. Докато стигнахме до другия край, вече не можех да дишам, а Ксеркс имаше чувството, че са го погребали жив. Все пак тунелът се използува от половин век насам без злополуки.
Нашите покои се намираха на последния етаж в че-тириетажната сграда на Новия дворец и можехме да гледаме града отвисоко. От централната лоджия чудесно се виждаше онова, на което вавилонците викат зикурат, или високо място. Зикуратът, за който става дума, се нарича „Къщата, подпираща небето и земята“. Това е най-голямата постройка в света и в сравнение с нея дори най-високите египетски пирамиди изглеждат джуджета, поне така твърдят вавилонците. Не съм ходил в Египет.
Седем огромни, изградени от тухли кубове се издигат един върху друг. Най-големият служи за основа, а най-малкият за връх. Всеки от тях е посветен на отделно божество и затова е различно оцветен. Дори на лунната светлина успяхме да различим призрачно светещите нюанси на синьото, зеленото и червеното — цветовете, с които се свързват местните богове на слънцето, луната и звездите.
Близо до зикурата се намира храмът на Бел-Мардук — група огромни сгради с мръсносив цвят и прашни правоъгълни дворове. Отвън храмът не е особено красив, като се изключат огромните бронзови врати, които водят към залата на бога. Всъщност храмът е забележителен само с едно — твърдят, че с нищо не се е променил от три хиляди години насам. Истинският бог или дух на този град е безсмъртието. Всичко остава непроменено.
Жалко, че толкова малко атиняни са ходили във Вавилон. Биха могли да се научат на смирение при мисълта за дълготрайността на времето и краткотрайността на нашите незначителни дни, да не говорим за делата ни. При наличието на толкова много история не е чудно, че чернокосите хора живеят изцяло за удоволствие — тук, в настоящето. Общо взето, Вавилон сякаш е устроен специално за да не допада на амбициозните. Убеден съм, че на никой от нашите велики царе не му е било приятно да отсяда с двора си там. Накрая Ксеркс прекрати този ежегоден обичай, останал от времето на Кир.