По протежението на една широка улица се бяха наредили страдащи от всевъзможни болести хора. Щом ни видяха, започнаха високо да изреждат симптомите на болестта си. Нашият водач ни обясни:
— Вавилонците не вярват на лекари. Затова болните идват тук. Забележат ли човек, който им вдъхва доверие е вида си, казват му от какво страдат. И ако човекът знае някакъв лек, обяснява им какъв е.
Докато се разхождахме, доста минувачи спряха да говорят с болните и назоваха билки или корени, които според тях ще им помогнат.
— Демокед би се възмутил — каза Ксеркс. — За него медицината е изкуство.
— По-скоро магьосничество. — Мардоний направи знак за пропъждане на злото.
В подножието на широка стълба, която води към входа на Къщата, подпираща небето и земята, ни посрещна върховният жрец на Бел-Мардук. Той беше своенравен старец, когото срещата с персийски принцове ни най-малко не вълнуваше. Великите царе идват и си отиват, а жречеството на Бел-Мардук е вечно.
— В името на бога Бел-Мардук, приближете се. Старецът протегна към нас ръце. Мардоний понечи да хване ръцете му, но той веднага ги отдръпна. Нашият водач изобщо не ни обясни какво се очаква да правим. Мисля, че и самият той не знаеше. Върховният жрец произнесе една неразбираема реч на древния вавилонски език. После, на първата площадка на зикурата, внезапно ни напусна.
До върха на Къщата, подпираща небето и земята, има хиляда стъпала. Спряхме по средата, а от нас се стичаше пот като от коне. Отдолу се виждаше градът — правилен квадрат, очертан от високи стени и разделен на две от мътната река, течаща между двата укрепени бряга. А зеленият облак на висящите градини плуваше над прашния, изграден от сиво-кафяви тухли град, сякаш бе мираж в пустиня.
Водачът ни обясни сложната система от канали, която не само напоява най-плодородната земя в Персийската империя, но и предоставя удобен начин за транспорт. Водите, които текат в желаната от теб посока, осигуряват най-евтиното придвижване, въпреки неудобството да се пътува в кръгла вавилонска лодка. Между другото никой вавилонец не успя да ми обясни защо тези лодки трябва да са кръгли, нито пък защо ги правят толкова неустойчиви.
Продължихме задъхани към върха на зикурата, където стража от двама души пазеше вратата на малък храм от светложълти тухли.
— Какво е това? — попита Мардоний.
— Олтарът на Бел-Мардук — с нежелание отговори водачът.
В качеството си на авторитет по религиозните въпроси поисках да узная какво има вътре.
— Все пак, ако вътре има изображение на бога, редно е да го почетем — обясних лукаво аз.
Зороастър би се ужасил, ако можеше да чуе внука си да говори така почтително за един бог-дев. От друга страна, би одобрил изкусното ми лицемерие. Винаги е казвал, че не ние сме направили света такъв, какъвто е.
— Няма никакво изображение. Вече видяхте единственото истинско изображение на Бел-Мардук.
Сутринта водачът ни бе завел в големия храм. Вътре имаше огромна златна статуя на мъж, застанал до голяма маса, също от чисто злато, на която, както ни поръчаха, положихме цветя. Дясната ръка бе по-гладка и по-блестяща от останалите части на статуята, защото това е ръката, която всеки вавилонски цар е хващал в продължение на кой знае колко векове. Тихичко произнесох молитва към Премъдрия господ да свали този идол. Двадесет години по-късно молитвата ми бе изпълнена.
Нежеланието на водача ни да говори за олтара на върха на зикурата възбуди любопитството ни до такава степен, че накрая Ксеркс заяви:
— Ще влезем вътре!
Не може да се противоречи на наследника на Великия цар, затова водачът каза нещо на мъжете от стражата. Те мрачно отвориха вратата към олтара и ние се озовахме в помещение без прозорци. Вътре беше хладно и това ни освежи след дългото изкачване. Само една висяща лампа осветяваше единствения предмет в стаята — огромно легло.
— Кой спи тук? — попита Ксеркс.
— Богът Бел-Мардук. — Водачът имаше нещастен вид.
— Виждал ли си го някога? — попитах аз.
— Не. Разбира се, че не.
— А жреците виждат ли го? — Открай време обичам да задавам такива въпроси.