— Кога ли не са се променяли? — каза недоволно Кистасп.
Мисля, че Артаферн се бе надявал да остане за минута васаме с баща си, но преди да успея да се извиня и да са оттегля, разговорът бе прекъснат от дворцовия управител.
— Ще приемат ли Господарите гостите на Великия цар? — попита той, като се поклони ниско на двамата сатрапи.
Хистасп кимна. Пръв влезе гостът с най-нисък ранг, Това бе моят стар приятел, лекарят Демокед. Той винаги изпълняваше длъжността преводач, когато Дарий приемаше важни гърци. След него влезе Тесал от Атина. По-сле Хистией — той нямаше нужда от преводач. Лекотата, скоято говореше персийски, не отстъпваше на изобретателността му в персийските интриги.
Последен от гърците влезе слаб, побелял мъж. Движеше се бавно, тържествено, сякаш свещенодействуваше. Държането му се отличаваше с онова възвишено спокойствие, присъщо само на родените да управляват. Ксеркс притежаваше това качество. Дарий — не.
— Хипий, син на Пизистрат, тиран на Атина по волята на народа — обяви дворцовият управител.
Хистасп бавно прекоси залата, приближи се до тирана и го прегърна. В миг Демокед се озова до тях и започна бързо да превежда церемониалните фрази. Хистасп винаги се отнасяше с истинско уважение към Хипий. Хипий бе единственият гръцки владетел, когото старецът можеше да понася.
В хижата появяването и оттеглянето на Великия цар става безшумно. Няма барабани, цимбали и флейти. Тъй че, докато се усетим, Дарий вече седеше на трона. От дясната му страна се бе изправил Ксеркс, а от лявата — главнокомандуващият генерал Датис.
Макар че бе само на петдесет и няколко години, Дарий вече показваше признаци на остаряване. Често се оплакваше от болки в гърдите. Задъхваше се. И понеже Демокед не даваше никакви сведения за своя пациент, никой не знаеше какво точно е здравословното състояние на Дарий. Все пак за по-сигурно, както и за да спази древния мидийски обичай, Дарий вече бе поръчал да му се построи гробница край Персепол, на около двадесет мили от свещената Пасаргада.
През този ден Дарий бе навлечен с дебели зимни дрехи. Освен синьо-бялата лента не носеше никакви белези на царската власт. Постоянно опипваше затъкнатия в колана си кинжал. Характерно за него бе, че не можеше да стои съвсем неподвижен — още един признак, че за разлика от Ксеркс и Хипий не се бе родил владетел.
— Вече приветствувах тирана на Атина — заяви той. — Тъй като останалите са винаги около мен, не се нуждаят от приветствие в моя дом.
Дарий нямаше търпение за церемонии, ако това, което трябваше да се извърши, не бе самата церемония.
— А сега да започнем. Участвувате във военен съвет. Седнете.
Лицето на Дарий гореше, сякаш имаше треска. Това често се случваше в студените дни.
Всички седнаха, с изключение на Ксеркс, Датис и мен.
— Хипий току-що пристигна от Спарта.
Това бе за всички зашеметяваща новина и Дарий отлично го знаеше. Без помощта на спартанската армия земевладелците и търговците никога не биха успели да изгонят ползуващия се с популярност Хипий.
Дарий наполовина изтегли сребърния кинжал от алената му ножница. Все още виждам блестящото острие, останало в онази част от спомените ми, където нещата са видими.
— Говори, Тиране на Атина!
Макар че бе принуден всяка минута да спира, за да даде възможност на Демокед да преведе думите му, Хипий произнесе една не само внушителна, но и убедителна реч.
— Велики царю, благодарен съм ти за всичко, което направи за династията на Пизистратидите. Ти ни разреши да останем господари на земите в Сигейон, собственост на рода ни. Ти беше най-добрият повелител на света. И ако небето ни принуждава да сме гости на някой владетел на земята, щастливи сме, че сме твои гости.
Докато Хипий говореше, Хистией гледаше втренчено Дарий с хипнотизиращия поглед на някоя от онези индийски змии, които, преди да нападнат уплашения заек, го приковават с очи. Но Дарий не беше уплашен заек. Въпреки че прекара в двора цели десет години, Хистией така и не схвана характера на Великия цар. Ако го бе схванал, щеше да знае, че лицето на Дарий не издава абсолютно нищо. По време на съвет Великият цар приличаше на свое подобие, издялано от камък.
— Ала сега, Велики царю — продължи Хипий, — искаме да се завърнем в нашия град, от който преди седем години ни изгониха шепа атински аристократи, успели да си осигурят подкрепата на спартанската армия. За щастие съюзът между враговете ни и Спарта се разпадна. Цар Клеомен се допита до оракула на атинския Акропол и получи отговор, че съюзът с враговете на нашето семейство е бил печална грешка за Спарта.