Докато Дарий пиеше, Демокед внимателно го наблюдаваше — постоянната жажда е признак за кожна треска. Дарий често пиеше много вода и често имаше треска. И все пак беше силен мъж и издържаше всички изпитания на бойното поле. Но няма двор по света, където да не си задават постоянния, макар и неизказан въпрос: Още колко ще живее монархът? През онзи зимен ден в ловната хижа до Пасаргада Дарий имаше пред себе си още тринадесет години и е било излишно да придаваме такова значение на количеството вода, което изпива.
Дарий обърса брадата си с опакото на покритата си с белези, едра и силна ръка.
— Тиране на Атина… — започна той. И млъкна. Демокед отвори уста да превежда. И той млъкна. Великият цар бе проговорил на гръцки.
Дарий погледна нагоре, към кедровите греди, които крепяха пропукания таван. Студеният вятър нахлуваше в хижата. Въпреки че персийските благородници са планинци и от тях се очаква да издържат на жега и студ, всички в залата, с изключение на дебело облечения Дарий, трепереха.
Великият цар започна да импровизира, нещо, което не го бях чувал да прави, защото дотогава го бях придружавал само при онези церемониални случаи, където въпросите и отговорите са превърнати в ритуал и наподобяват антифоните на дядо ми.
— На първо място е северът — каза той. — Там се крие опасността. Там загина моят предшественик Кир в битка с племената. Затова отидох на Дунава. Затова отидох на Волга. Затова изклах всички скити, които се изпречиха на пътя ми. Но дори и Великият цар не може да ги убие до един. Те още са там. Ордите чакат. Чакат, готови да тръгнат на юг. И някой ден ще го сторят. Ако това стане по време на моето царуване, още веднъж ще ги посека, но…
Дарий замълча. Присви очи, сякаш оглеждаше бойното поле. Може би отново преживяваше поражението си — след толкова години мога да употребя точната дума — в скитските гори. Ако Хистией не бе убедил йоний-ските гърци да не изгарят моста между Европа и Азия, персийската армия щеше да загине. Дарий до края на живота си бе благодарен на Хистией. Но и до края на живота си не престана да го подозира. Ето защо мислеше, че като гост на Великия цар Хистией няма да е толкова опасен, колкото ако се намира в родния си Милет. Това се оказа грешка.
Виждах как Хистией гори от желание да напомни на всички за своята съдбоносна роля в Скитската война, но не се осмелява да заговори без разрешение — за разлика от брата на Великия цар Артаферн, който по време на съ-вет можеше да говори когато поиска.
Между другото всичко това разкри много истини пред мен. Преди всичко разбрах, че макар да бях израснал в персийския двор, нямах представа как се управлява Персия. Когато ми разказваше за баща си, Ксеркс споменаваше само общоизвестни неща. Понякога Хистасп мърмореше неодобрително по адрес на сина си, но не казваше нищо конкретно.
Едва на тази среща в хижата започнах да разбирам какъв човек е Дарий и макар да бе вече стар — самият аз сега съм толкова стар, че бих могъл да имам син на неговата възраст, — успях да зърна в него онзи пламенен, проницателен младеж, свалил така наречения узурпатор маг и станал господар на света, запазвайки верността на шестте благородници, които му бяха помогнали да завземе трона.
Дарий даде знак на виночерпеца да се оттегли. После се обърна към Артаферн. Двамата братя никак не си приличаха. Артаферн бе едно доста по-грубо копие на баща си Хистасп.
— Велики царю и братко!
Артаферн се поклони. Дарий затвори за миг очи. Нищо повече. Когато се събират главите на персийските родове, често онова, което не се казва с думи, представлява истинската същност на срещата. Години по-късно Ксеркс ми обясни, че Дарий използувал най-различни жестове, за да предаде волята си. За съжаление не съм му служил толкова дълго, че да науча този изключително важен код.
— Вярвам, че Хипий е наш приятел — започна Артаферн. — Такъв беше и баща му, комуто разрешихме да владее Сигейон. Вярвам, че е в наш интерес да осигурим връщането на династията на Пизистрат в Атина.
Лицето на Тесал светна от удоволствие. Но лицето на Хипий остана толкова безизразно, колкото и лицето на Дарий. Беше предпазлив човек, свикнал с разочарованието.
И Артаферн го разочарова, като внезапно заговори за друго:
— Преди две седмици в Сарди при мен дойде Аристагор от Милет.