— Колко кораба са необходими за завладяването на Чаксос? — попита той.
— Анаксагор смята, че ще може да превземе острова, ако има в готовност сто бойни кораба.
Артаферн се изразяваше точно. Не му липсваха думи и винаги се държеше като човек, който знае верния отговор на всеки въпрос. Това не му пречеше да е безкрайно некадърен, което се доказа от последвалите събития.
— С двеста кораба — отбеляза Дарий — той може да стане господар на морето. От мое име, разбира се. — Този път усмивката му съвсем ясно се виждаше. Беше очарователна.
— Кълна се, че ще ти служи вярно, както съм ти служил и винаги ще ти служа аз, Велики царю.
Хистией говореше самата истина, което също се доказа от последвалите събития.
— Убеден съм в това — отвърна Дарий. После заповяда: — Да бъдат построени сто нови триери[1] в доковете на йонийските ни градове. Да бъдат готови до пролетното равноденствие. След това да отплават за Милет, където към тях ще се присъединят още сто кораба от самоския ни флот. Брат ми, сатрапът на Лидия, ще се грижи за изпълнението на този план.
[1] Бойни кораби с три реда гребци (от гр.). — Б. пр.
— Във всяко нещо се подчиняваме безпрекословно на волята ти, Велики царю — произнесе ритуалния отговор Артаферн.
Артаферн внимаваше да не покаже радостта си, за разлика от Хистией, който направо грейна от удоволствие. Само атиняните бяха мрачни. Наксос е твърде далеч от Атина.
— Флотата поставяме под командуването на нашия най-верен адмирал…
По суровото лице на Хистией се разля широка усмивка.
— … и братовчед Мегабет. — Дарий не можа да издържи на изкушението и впери поглед в Хистией, чиито устни рязко се свиха.
— Втори главнокомандуващ ще бъде Аристагор. Това бе началото на Гръцките войни.
Хистасп и аз останахме в ловната хижа два дни. Всеки ден Дарий устройваше огромни пиршества. Макар Великият цар да обядваше сам или с Ксеркс, по-късно идваше при нас и пиехме вино. Планинците се гордеят с голямото количество вино, което са способни да изпият, ватова не се учудих, когато забелязах, че с напредването на вечерта към виното на Великия цар прибавяха все по-малко и по-малко вода от реката Хоасп. Но Дарий беше типичен представител на рода си и издържаше на пиене. Колкото и да пиеше, не правеше глупости. Само от време на време неочаквано заспиваше. Тогава виночерпецът или колесничарят го отнасяха до леглото. Планинците пиеха повече от родените в равнината гърци. С изключение на Хипий, който разбираше, че мисията му е пропаднала, и от виното придобиваше все по-тъжен и по-тъжен вид. Това е почти всичко, което си спомням от този прочут съвет. Спомням си още, че на Ксеркс много му се искаше да участвува в похода срещу Наксос, но се съмняваше дали ще му разрешат да замине.
— Аз съм престолонаследникът — сподели той с мен, докато яздехме рамо до рамо през една студена и ясна зимна утрин. — Всичко вече е решено. Но никой не трябва да знае. Поне засега.
— В харема всички знаят — отвърнах аз. — Само за това говорят.
Така беше.
— И все пак остава си слух, докато Великият цар не го обяви, а той няма да го обяви, преди да тръгне на война.
Според персийския закон, преди да замине на война, Великият цар трябва да назове наследника си. В противен случай, ако бъде убит, ще настъпи хаос, подобен на хаоса, последвал неочакваната смърт на Камбиз.
Докато препускахме на конете си и студеният зимен вятър освежаваше главите ни след изпитото предната вечер вино, аз изобщо не подозирах, че по онова време Персийската империя е била на върха на величието си. Сега намирам известна ирония във факта, че в разцвета на младостта си и в зенита на персийския златен век, страдах от постоянни главоболия и неприятности със стомаха в резултат на безкрайните банкети и гуляи. Няколко години по-късно просто обявих, че като внук на пророка имам право да пия само при ритуални поводи. Поради това мъдро решение доживях до старини. И понеже дългият живот е зла участ, сега разбирам, че е трябвало да пия повече хелбонско вино.
2.
През лятото на следващата година двамата с Мардоний тръгнахме от Вавилон на път за Сарди. Пътувахме с четири кавалерийски и осем пехотински роти. Когато напуснахме града през Вратата на Ищар, жените от харема ни махаха от покрива на Новия дворец. Всъщност и евну-сите ни махаха.
Ние, младите офицери, изпитвахме голямо страхопочитание към десетината мъже — ужасно стари в нашите очи, — които се бяха сражавали с Дарий от единия до другия край на света. Дори срещнах един висш офицер, който лично познаваше баща ми. За съжаление той не можа да си спомни нищо интересно за него. Нашата малка армия беше под командуването на Дариевия брат Артан. Този невзрачен човек по-късно се разболя от проказа и бе принуден да живее сам в пустинята. Казват, че прока-жените притежават голяма духовна сила. За щастие, не съм бил достатъчно близо до такъв човек, за да се уверя в това.