По онова време толкова бях свикнал с Мардоний, че в известен смисъл изобщо не го познавах. Приемах характера му, без да се замислям, и не го изучавах така, както човек обикновено изучава поведението на новите си по-знати или на важни личности, които има честта да наблюдава от разстояние.
Тъй като на Мардоний му бе съдено да се прочуе в цял свят, може би трябва да се помъча да си спомня какъв беше той, когато бяхме млади и преди всичко по онова време в Халикарнас, когато започнах да разбирам, че не е проста обикновен млад благородник, чиито единствени достойнства са семейният ранг и отличието да е сътрапезник на Ксеркс.
Открай време знаех, че Мардоний притежава способността бързо да се ориентира и да извлича полза от всяко положение, в което попадне. Освен това действуваше много потайно и никому не бе ясно какви са подбудите му. Човек рядко имаше дори и най-бегла представа какво е намислил. Никога не изпадаше в откровение. Но в Хали-карнас успях до известна степен да го опозная. Ако бях следил поведението му по-внимателно, може би щях да започна да разбирам що за човек е. Ако го бях разбрал… Е, няма смисъл да се разсъждава какво е можело да се случи.
Ето какво всъщност се случи.
Въпросната вечер, когато ни прие цар Лигдам, бяхме двадесет души. Лигдам, невзрачен на вид човек, прехвърлил петдесетте, се бе излегнал на една кушетка в дъното на залата. От дясната му страна бе седнал братът на Великия цар Артан; отляво седеше Мардоний, вторият по ранг от присъствуващите перси. Останалите бяхме наредени в полукръг пред трите важни особи. Робите донесоха на всеки от нас трикрака масичка, обсипана с всевъзможни рибни блюда. Тогава изядох първата стрида в живота си и видях, но не посмях да опитам, сепия, сварена в собствения й мастилен сок.
Банкетната зала беше дълго помещение в малко мрачния дорийски стил, който, поне на мен така ми се стру-ва, винаги създава чувство за нещо недовършено. Подът бе посипан с плесенясала тръстика, от която непрестанно се просмукваше морска вода. Не е чудно, че владетелите на Халикарнас са предразположени към онзи вид заболявания, при които се схващат ставите.
Точно зад Лигдам бе поставен стол и на него седеше царската дъщеря Артемизия. Беше слабо русокосо момиче. Понеже мъжът й бе постоянно болен, тя вечеряше с баща си, сякаш му беше син или зет. Говореше се, че има брат, който е луд. По тази причина според дорийския закон самата тя се смяташе за наследница на царя. И аз, като всички останали, не можех да сваля очи от нея. Преди всичко за пръв път вечерях в присъствието на жена, като изключим Лаида. Персийските ми сънародници се вълнуваха от този факт не по-малко от мен.
Въпреки че говореше само когато баща й я попита нещо, Артемизия внимателно слушаше разговора и се държеше скромно. Седях много далеч от нея и не можах да чуя нито дума от онова, което казва. Затова пък научих как се яде морски таралеж, наблюдавайки как тя изящно изважда месото от сърцевината на бодливата обвивка. До ден-днешен, случи ли ми се да ям морски таралежи, винаги се сещам за Артемизия. Наистина аз отдавна вече не ям морски таралежи. С тези бодли те направо са опасни за слепите. Може би това обяснява защо от толкова години не съм се сещал за Артемизия.
Изпихме доста вино — по дорийския обичай, който много прилича на тракийския. Пълен с вино рог обикаля гостите. Всеки отпива колкото може на един дъх и го подава на съседа си. Последните капки в рога се поръсват върху главата на следващия поред пияч. Смята се, че този недодялан жест носи щастие.
Когато си легнах, Мардоний не беше в стаята. На разсъмване, когато се събудих, беше на леглото до мен и спеше дълбоко. Събудих го и му предложих да отидем на пристанището. Не вярвам да има по-красиво място на света от Малоазийското крайбрежие. Брегът е скалист и осеян с причудливи заливчета. Хълмовете са покрити с гъсти гори, а крайморските равнини са плодородни и добре напоявани. В далечината се синеят островърхи планини, сякаш някой нарочно ги е изваял, за да бъдат храмове на огъня, прослава на Премъдрия господ. Но в онези времена Премъдрият господ бе непознат в този красив, макар и духовно беден край на света.
Пристанището бе пълно с всевъзможни кораби, а въздухът миришеше на онази черна смола, с която моряците мажат корпусите на палубите. Щом рибарските лодки пуснат котва на пристанището, моряците хвърлят на брега мрежите, пълни с мятаща се, блестяща риба, и търговците на кея започват да се пазарят. Глъчката е оглушителна и жизнерадостна.
Малко преди обед, или в самия разгар на пазара — гръцки израз, който за пръв път чух в Халикарнас, — от вълнолома към нас се запъти висок моряк. Тържествено поздрави Мардоний, а Мардоний ме представи и така се запознах със Скилакс. Мардоний се изненада, че не съм чувал това име, но със срам трябва да призная, че не знаех нищо за човека, който тогава беше най-добрият мореплавател в света. Скилакс бе грък от близката Кария и Дарий често го изпращаше на различни експедиции. Именно Скилакс картографира южната част на Индийския океан, както и западните части на Средиземно море. Пак той убеди Дарий да построи канала между Средиземно и Арабско море. Когато стана Велик цар, Ксеркс поиска от Скилакс да обиколи по море цяла Африка. За съжаление по онова време кариецът беше вече много стар за такова пътешествие.