— Ще има ли война? — попита Мардоний.
— Това ще кажеш ти, Господарю.
Скилакс погледна към Мардоний с присвити очи. Както на повечето моряци, очите му бяха винаги присвити, сякаш от прекомерно взиране в слънцето. Кожата на лицето му бе черна като на нубиец, а вратът му беше бял като морска пяна.
— Но ти си грък и тъкмо ти би трябвало да знаеш. — Мардоний винаги се държеше насмешливо с онези, които, макар и за кратко време, поставяше наравно със себе си. — Какво прави Аристагор?
— Не е идвал тук. Казват, че е на север. Не ми се вярва да дойде толкова на юг. Ние сме дорийци. Имаме си собствен цар. Тук няма тирани.
— А колко голяма е флотата му? Скилакс се усмихна.
— Колкото и кораби да има Аристагор, до един ще успее да ги потопи.
— Нали е господар на морето?
— Не, Аристагор не е господар на морето. Но ако Хистией беше в Милет — лицето на Скилакс доби сериозно изражение, — той щеше да бъде господар на морето.
— Наистина ли го мислиш за толкова способен? Като всички млади придворни от нашето поколение,
Мардоний беше убеден, че по-възрастните в двора са по правило по-посредствени от нас във всяко отношение. Този вид суетна глупост е присъща на младостта.
— Познавам го добре. И Великият цар го познава. Дарий постъпва правилно, като го държи близо до себе си. Хистией би могъл да се окаже опасен.
Скилакс се извини, че има работа, и ние с Мардоний тръгнахме нагоре по стръмните тесни улички, които водеха от многолюдното, миришещо на риба пристанища към Морския дворец на Лигдам.
Обсъждахме предстоящата война. Нямахме никакви новини, затова приличахме на ученици, каквито всъщност доскоро и бяхме, и също като ученици говорехме за великите дела, които ни предстои да извършим.
Щастие е, че бъдещето си остава винаги загадъчно за нас.
Когато стигнахме до Морския дворец, Мардоний спря и се обърна към мен.
— Един човек иска да говори с теб — каза той. — Някой, който искрено се интересува от Премъдрия господ.
Макар никога да не се осмеляваше да се подиграва открито с религията на Ахеменидите, Мардоний притежаваше дарбата на Атоса да говори на тази тема с изтънчена арогантност.
— Аз съм последовател на Истината — казах строго, както говоря винаги когато очакват от мен да отразявам мъдростта на Премъдрия господ.
За мое най-голямо учудване се озовахме в покоите на Артемизия. Въведоха ни две старици — по онова време в дорийските дворове нямаше евнуси. Артемизия стана да ни посрещне. Като я разгледах отблизо, установих, че тя съвсем не е грозна.
— Седнете — каза Артемизия и даде знак на стариците да се оттеглят. — Трябва да ви предам поздравите на мъжа си. Той искаше да ви приеме, но не се чувствува добре.
Артемизия посочи украсената с резба дървена врата, лепната като нескопосана кръпка на голата каменна стена. Единствените изкуства, които дорийците владеят, са войната и кражбата.
После Артемизия ми зададе няколко банални въпроса за Премъдрия господ. Чак след десетия си банален отговор се досетих, че Мардоний е прекарал предишната нощ с Артемизия, а сега ме използува, за да може да я посети и през деня, под благовидния предлог, че царската дъщеря иска да разговаря за религия с внука на пророка.
Изпитах раздразнение и престанах да отговарям на въпросите й. Но тя сякаш не забеляза това. Не сваляше очи от Мардоний, като че искаше в същия миг да го погълне, тъй както предишната вечер гълташе един след друг морските таралежи.
Щом разбра, че няма да му помогна, Мардоний сам й заговори за религия, а тя почтително слушаше. Скоро Мардоний изчерпи известните му религиозни текстове. А той знаеше за Премъдрия господ толкова малко, колкото аз — за любимия му Митра.