Докато говореше, Атоса свиваше и отпускаше юмрук. Забелязах, че статуята на Анахита е отрупана с вериги и някакви чудновати механизми. Очевидно царицата енергично обсаждаше небето. А сега щеше да бъде атакуван и сам Премъдрият господ.
Не се осмелих да се възпротивя. Атоса бе опасна като приятел, но като враг бе смъртоносна. Казах й, че ще говоря с чичо си.
— Все пак не знам какво ще ми отговори. Той е много щастлив, че е Върховен…
Атоса плесна с ръце. Една от вратите се отвори и на прага застана Върховният зороастриец. Изглеждаше уплашен до смърт — не без основание. Поклони се ниско на царицата, а тя се изправи в знак на уважение към Премъдрия господ.
Тогава чичо ми запя най-прочутия химн на Зороастър: „Към коя земя, прокуден, да тръгна? Накъде ли ще ме понесат краката ми? Прогонен от семейство и род…“
С тези думи се обърнал Зороастър към Премъдрия господ в началото на мисията си. Оставих чичо си да изпее по-голямата част от химна, въпреки че Атоса, която предпочиташе недвусмислените послания от боговете пред въпросите на пророците, не скриваше досадата си.
Накрая се включих и аз в триумфалното обещание, във върховната кода, изречена от самия пророк: „Тоз, който ми е верен, нему от все сърце обещавам онова, което сам най-силно желая. Но ще погазя онзи, който иска да ме погази. О, Премъдри, стремя се да изпълнявам волята ти чрез праведност. Оттам иде твърдостта на стремленията и на мисълта ми.“
Не допускам, че всичко това е било много приятно на чичо ми. Той беше син на пророка, а аз — внук. На първо място бе той, а не аз. Но само двама души от всички хора на този свят са чували гласа на Премъдрия господ. Първият бе убит на олтара в Бактра. Вторият съм аз. Дали някога ще има трети?
Когато свърших химна, Атоса се обърна към чичо ми:
— Знаеш какво се иска от теб, нали? Върховният зороастриец бе неспокоен.
— Да, разбира се. Връщам се в Бактра. Ще оглавя огнения олтар там. Ще се заема с увековечаването на верните думи на баща ми. Ще ги запиша на волска кожа. Обработва се, след като животното бъде заклано по време на правилно жертвоприношение, при което хаомата се пие точно както ни е учил Зороастър, нито глътка повече от определеното, и то на място, където не проникват слънчевите лъчи. ..
— Добре. — Атоса прекъсна чичо ми, който бе доста словоохотлив. Каза му, че аз ще поема поста веднага. — Той ще изпълнява всички необходими обреди на олтара тук в Суза.
След това Върховният зороастриец бе освободен и Атоса каза:
— Ще… обкръжим Великия цар.
Но тъй като стените в покоите на Атоса винаги са имали внимателни уши, стана така, че Великият цар обкръжи нас. Един ден преди да бъда ръкоположен като глава на ордена, получих заповед да се явя при Дарий.
Обхвана ме ужас. В това няма нищо чудно. Не знаех дали ще ме убият, осакатят или хвърлят в затвора. Или пък ще ми окачат почетната златна верига. Животът в ахеменидския двор е пълен с изненади, особено неприятни.
Облякох жречески одежди. Това бе идея на Лаида.
— Дарий е длъжен да почита Зороастър и наследника му — каза тя. После беззвучно прокле Атоса. Но аз прочетох движението на устните й: „Изкуфяла, високомерна, ужасна жена!“ Макар в никакъв случай да не бе изкуфяла, старата царица бе постъпила непредпазливо. Доложили бяха разговора ни на Великия цар.
8.
Великият цар ме прие в работната си стая. Тази стая и досега се пази непокътната от времето, когато беше жив. Тя е квадратна, с висок таван. Единствените мебели в нея са маса от чист порфир и несъответствуващо висок дървен стол без облегалка, на който Дарий обичаше да се настанява, когато не се разхождаше, диктувайки на секретарите. Те седяха с кръстосани крака около масата на пода. Щом свършеше да диктува, чиновниците му четяха доклади от сатрапи, царски съгледвачи, държавни съветници, посланици. А документите, предназначени само за Дариевите очи, бяха написани на специален език с опростен синтаксис. Общо взето, съставянето на тези текстове изискваше доста умение и труд. Но както вече споменах, на Дарий повече му се удаваха сметките. Можеше да събира, да изважда и дори да дели наум, без видимо да използува пръстите си.
Въведе ме главният дворцов управител — старец, останал още от времето на Кир. Докато правех поклоните пред Великия цар, двамата секретари се измъкнаха покрай мен бързо и плавно като змии. Великият цар ми даваше нещо неповторимо — аудиенция насаме. Сърцето ми се разтуптя и ушите ми забучаха толкова силно, че едва успях да чуя заповедта на Дарий: