— Стани, Кир Спитама!
Изправих се с чувството, че ще припадна. Макар поч-тително да отвръщах погледа си от него, все пак забелязах, че през годините, които бях прекарал в Сарди, Дарий бе остарял чувствително. Този ден не бе имал търпение да му направят косата и изпод синьо-бялата лента — единствения царски белег по него — се подаваха побелели къдри. Прошарената му брада бе сплъстена.
Дарий доста дълго ме гледа втренчено. Десният ми крак неволно потреперваше. Надявах се, че жреческата ми одежда ще прикрие този външен израз на дълбокия ужас, който изпитвах.
— Ти ни служи добре в Сарди — лаконично заяви Дарий. Дали този полукомплимент не бе увод към зло-вещото „но“?
— Служа във всичко на Великия цар, чиято светлина…
— Да. Достатъчно — прекъсна Дарий церемониалния отговор. Отмести куп папирусни свитъци от египетската сатрапия. Познах йероглифите. После рови из куп документи, докато намери правоъгълно парче червена коприна, върху което с изящни златни букви бе изписано някакво послание — великолепен, макар и непрактичен начин за кореспонденция.
Не можех да разбера на какъв език е посланието. Със сигурност не беше нито на персийски, нито на гръцки.
— Това идва от Индия — обясни Дарий. — От царя на някаква тамошна държава, за която не съм чувал. Желае да търгува с нас. Винаги съм искал отново да се насоча към Индия. Там е бъдещето ни. На изток. Не-веднъж съм го казвал. Ясно е, че на запад няма нищо, което да си струва да притежаваме. — После продължи със същия тон: — Няма да бъдеш Върховен зороастриец. Това е моето решение.
— Да, Господарю на всички земи.
— Подозирам, че изпитваш облекчение. — Дарий се усмихна и аз наистина се успокоих.
— Моето желание винаги е било да служа само на Великия цар.
— Двете неща не са ли едно и също нещо?
— Двете неща неизменно съвпадат, Господарю. — Очевидно това нямаше да е денят на моята екзекуция.
— Хистасп не би се съгласил с теб — отвърна Дарий и после, за мое учудване, се изсмя така, както се смее планински воин. Насаме никога не прибягваше до изисканото дворцово покашляне.
— Баща ми те обичаше. Искаше да станеш Върховен зороастриец. Същото, разбира се, иска и царицата.
Отново изпитах безпокойство. Дарий явно знаеше всяка дума, разменена между Атоса и мен. Той небрежно прокара пръсти по златните букви на копринения квадрат.
— Но аз съм решил друго. Това не е твоето призвание. Винаги ми е било ясно, както е ясно и на Премъдрия господ, първия от всички богове.
Дарий замълча, сякаш очакваше да го обвиня в светотатство.
— Разбирам, Господарю, онова, което винаги е било ясно на теб. — Не можах да кажа нищо по-подходящо.
— Тактичен си за разлика от дядо си, което е хубаво. Кир щеше да отсече главата на Зороастър, ако му бе говорил така, както говореше на мен. Но аз съм… снизходителен. — Дарий прокара пръстите на грубата си войнишка ръка по златното писмо върху червената коприна. — В религиозните дела — прибави той. — В другите дела…
Замълча. Разбрах, че се мъчи да реши до каква степен може да бъде откровен с мен.
Мисля, че накрая Дарий бе толкова искрен с мен, колкото изобщо някога си е позволявал да бъде. В края на краищата тайната на абсолютната власт се крие в пазенето на тайна. Единственият човек, който трябва да знае всичко, е монархът. Може да споделя различни неща с други хора. Но цялостният поглед върху всичко трябва да е достъпен само за него. Само той е златният орел.
— Не съм доволен от войната с Гърция. Хистией мисли, че може да я спре, но аз се съмнявам в това. Сега разбирам, че войната няма да свърши, докато не унищожа Атина, а това ще отнеме много време и много пари и накрая ще съм прибавил към империята няколко каменисти къса от западния континент, където растат само онези отвратителни маслини.
Дарий споделяше типичното за персите отвращение към маслините. Нашият западен свят се дели на хора, които се хранят само с маслини, и други, които имат достъп до най-разнообразни благородни масла.
— Надявах се, че през последните си години ще мога да тръгна на изток, откъдето изгрява слънцето. Символът на Премъдрия господ — добави той, като ми се усмихна. Почти сигурен съм, че Дарий не вярваше в нищо друго, освен в собствената си съдба. — Да речем, че Гръцките войни няма да ми отнемат повече от година-две, а аз ще издържа още година-две.