Яздехме през джунгли, огласявани от пъстроцветни папагали, обитавани от безгриви лъвове, които се раз-бягваха, щом приближехме. Веднъж, като вдигнах глава нагоре, видях, че от клона на едно дърво ме гледа тигър. Зяпнах го право в блестящите като слънца очи, които бяха вперени в моите. Ужасно се изплаших. Изплаши се и той и потъна в мрака на влажната растителност, сякаш бе мираж или внезапно прекъснат сън.
Най-опасни от всички индийски зверове са дивите кучета. Движат се на глутници. Не издават никакъв звук. Никой не може да се спаси от тях. И най-бързите животни им стават плячка, защото кучетата са готови дни наред да вървят по следите на някой елен или тигър, та дори и лъв, докато жертвата започне да залича от изтощение. Тогава, безмълвно, глутницата се нахвърля отгоре й.
В околностите на изоставения град Гандхай забелязах множество малки дупки, издълбани в правилен полукръг от едната страна на разкалян хълм. Попитах Карака какво е това.
— Всяко куче само си изравя дупката — отвърна той. — После влиза вътре заднишком и спи. Или дебне. Не виждаш ли светещите очи?
През поройния дъжд съзрях блестящите очи на дивите кучета.
Същата вечер неочаквано за мен ескортът ни напусна пред вратите на Гандхай.
— Мислят, че градът е обитаван от духове — обясни Карака.
— А така ли е? — попитах аз.
— И така да е — отвърна ми с усмивка той, — духовете са от моя народ. Значи сме в безопасност.
Яздехме надолу по широката централна улица към главния площад на този град, построен от най-ранните обитатели на Индия хиляди години преди идването на арийците. Градът много прилича на Вавилон, с къщи от печени тухли и прави широки улици. На запад от него се намират останките от една цитадела, която арийците разрушили. После, по неизвестна причина, прогонили местното население и оттогава градът е пуст.
— Хората, построили този град, се наричали харапи. Онези от тях, които останали живи, вероятно са тръгнали на юг — каза с горчивина Карака.
— Но това е било много отдавна.
— За нас тридесет и пет поколения не са много.
— Говориш като вавилонец — отбелязах аз, а той прие това като комплимент.
Малко преди залез-слънце се настанихме в голяма сграда — някогашен хамбар. Макар преживелият много столетия покрив да бе в по-добро състояние от новия покрив на правителствения дворец, гредите на тавана бяха надвиснали заплашително. Изгонихме група разгневени маймуни, след което наредих да опънат шатрата ми в единия край на помещението. После запалиха огньове и сготвиха вечерята.
По онова време Карака ме запознаваше с индийската кухня — бавен процес, защото съм предпазлив с яденето. Мангото отначало не ми хареса, но затова пък ананасът ми достави удоволствие, щом го вкусих.
Хареса ми също индийската кокошка — домашна птица с бяло месо, която индийците отглеждат не само заради яйцата и месото, но и заради перата, от които правят възглавници. Тези птици са близки родственици на това, което гърците наричат персийска кокошка — последната сензация тук в Атина.
Обикновено обядвах само с Карака. От една страна, персийските офицери предпочитаха да се хранят отделно, а от друга — заемах, така да се каже, мястото на Великия цар. Затова и ми се отдаваха някои от почестите, оказвани нему.
— Виждаш ли каква висока култура сме имали? Карака посочи огромната зала. Не можех да мисля за нищо друго освен за паянтовите греди.
— Много внушително — съгласих се аз.
— Построили сме този град хиляда години преди да дойдат арийците. — Карака говореше така, сякаш сам той е бил архитектът. — Били сме строители, търговци, създатели на блага. А те са живели в шатри, отглеждали са говеда, били са номади, рушители.
Колкото пъти попитах Карака — а и когото и да било друг — що за народ са били харапите, винаги получавах неясен отговор. Техните князе и търговци прокарвали релефни валяци върху мека глина и така отпечатвали картинно писмо, понякога извънредно красиво. Но досега никой не успял да прочете написаното.
— Те почитали майката на всички богове — каза малко неопределено Карака — и рогатия бог.
Но така и не можах да узная много повече от него. През годините научих още малко за някои харапски богове, като дракона Нага, бика Нанди, маймуната Хону-ман. Очевидно най-могъщият сред тях е богът-змия, а от раменете на най-зловещото им човекоподобно божество излизат две змии, също като на Ариман.