— Да, Махавира. Махавира се засмя.
— Чудя се какво ли става с тези малки частици от нишката, които се отделят, докато се развива кълбото? Подозирам, че някои от тях ще се слеят с цялото, а ти?
— Нямам представа. Разкажи ми за този цикъл от сътворението, който свършва.
— Какво има да се разказва. Той свършва…
— За да започне отново, така ли?
— Да.
— Но кога за първи път са се появили тези цикли? И защо продължават?
Махавира повдигна рамене.
— Това, което е безкрайно, няма начало.
— А какво ще кажеш за този… човек-колос? Откъде е дошъл? Кой го е създал?
— Никой не го е създал, защото той вече е съществувал и всичко е част от него, завинаги.
— Времето…
— Времето не съществува — рече Махавира с усмивка. — Ако ти е много трудно да разбереш този факт — той погледна към дравида Карака, — представи си времето като змия, която поглъща опашката си.
— Значи времето е окръжност, така ли?
— Времето е окръжност. Няма начало. Няма край. При тези думи Махавира наведе глава и аудиенцията свърши. Като станах и се готвех да си тръгна, забелязах, че комарът се е настанил на голото му рамо. Докато пиеше кръвта му, Махавира не помръдна.
Един от монасите настоя да ни разведе из приюта за ранени и болни животни — няколко полуразрушени колиби, където полагаха много грижи за тези страдащи твари. Никога преди или след това не ми се е случвало да вдъхна такава воня, нито пък да чуя толкова виене, лаене и мучене.
— Лекувате ли и хора? — попитах аз, като държах кърпата на носа си.
— С това се занимават други, Господарю. Ние предпочитаме да помагаме на истински безпомощните. Нека да ти покажа една нещастна крава, която намерихме…
Но и Карака, и аз побързахме да си тръгнем.
По-късно същия ден се срещнах с един от най-видните търговци в града. Макар воините и брахманите да гледат отвисоко на търговската класа, голяма част от богатствата на индийските държави е в ръцете на търговците, затова тях често ги ухажват хора с по-високо обществено положение.
Искаше ми се да спомена името на този човек, но съм го забравил. Интересно е, че поддържаше връзки с вездесъщите вавилонски банкери „Егиби и синове“. От години водеше преговори да разменя кервани с тях.
— Керваните са основа на благоденствието — рече той, сякаш цитираше религиозен текст.
Разказах му за намерението на Великия цар да внася желязо от Магадха, а той отвърна, че може да ни бъде полезен. Имал различни партньори в Раджагриха. Бил убеден, че ще ми свършат добра работа. Някои били банкери, които използували пари.
Индийците, общо взето, не секат много монети. Търговията им се извършва в натура или използуват грубо изсечени мерки от сребро и мед. Колкото и да е чудно, не секат злато, въпреки че нашите персийски дарейки се ценят високо. Затова пък произвеждат голямо количество злато, изкопавано от гигантски мравки[1]. Недоумявах защо тези високоцивилизовани древни страни са толкова изостанали по отношение на парите, но затова пък кредитната им система ми направи силно впечатление.
[1] Става дума за един пасаж у Херодот („История“, Книга трета, гл. 102), където той говори за мравки, „на големина по-малки от куче, но по-големи от лисица“, които разкопават златоносния пясък в пустинята, а индийците с три впряга камили успяват с хитрост да го приберат, — Б. пр.
Когато пътуват, индийците рядко носят със себе си злато или ценни предмети, тъй като се боят от крадци. Вместо това внасят ценностите си при някой почтен търговец в своя град. Той съответно им дава писмена декларация, с която заявява, че държи стоки на определена стойност и моли своите колеги търговци в шестнадесетте царства да снабдят приносителя с пари или стоки срещу парите или стоките в наличност при него. Това те вършат с готовност. Нищо чудно! Освен че парите са в безопасност, даващият заем удържа осемнадесет процента лихва върху заетата сума. Но от това не губиш, защото търговецът, който съхранява твоите ценности, ти плаща доста добър процент, тъй като и той от своя страна получава лихва, като ги дава на заем.