Казах на Ото, че ме е страх и не знам какво да правя. Не можех да спя, не можех да мисля за нищо друго. Това ме влудяваше.
Той стана, излезе иззад бюрото. Сложи ръце на раменете ми и направи всичко по силите си да ме утеши, като шепнеше тихо и разтриваше ръцете ми. До стената зад него имаше старинен махагонов стол, той го взе, премести го до моя и седна.
Опитваше се да ме успокои. Чувствах се като глупачка. Глупачка, страхливка и егоистка. Извадих от джоба си носна кърпичка и избърсах сълзите си. Казах му, че като погледна сега съпруга си и се запитам дали е убил всички тези хора, не знам отговора. Просто не го знам. Не можех повече да живея така.
Спомням си как се взирах в лицето на Ото. Горкият човек. Той обслужваше приятни заможни хора, чийто единствен проблем бе, че не желаят да дават такава голяма част от парите си на данъчните. Не му беше нужно да се забърква в това. Да идвам в кабинета му, да роня сълзи върху бюрото му. Да се държа като глупачка. Като истеричка. Изглеждаше искрено загрижен. И се виждаше, че иска да ми помогне. Само че не знаеше как да се оправи с мен.
Каза, че познавал частен детектив, който щял да проучи тайно случая. И ако откриел нещо, щял да дойде с мен в полицейския участък. Беше загрижен, че съм излъгала полицията. Все ме питаше защо съм постъпила така. Аз му казах, че не съм знаела за какво става дума и че по онова време не съм подозирала Дани дори в неправилно паркиране, камо ли да е сериен убиец.
Той стана и пристъпи към стоманената каса в ъгъла. Беше голяма, огнеупорна, тежеше може би тон. Вероятно в нея държеше нотариални актове и други важни документи в оригинал. Свали ключ от верижката на колана си, отключи касата и издърпа второто чекмедже. Подаде ми нещо, което приличаше на яркожълт пистолет играчка.
Каза, че мразел оръжията, но застрахователите изисквали от него да има някакво средство за лична защита, затова си купил това. Беше електрошоков пистолет. Настояваше да го взема, за да се чувствам по-спокойна. И той щял да е по-спокоен така. Взех го от ръката му, усетих тежестта му в дланта си. Беше учудващо масивен.
Благодарих му.
Той каза, че ще държим връзка. Тръгнах си от кабинета му благодарна и доволна, че съм се решила на тази стъпка. Поне още някой знаеше. Поне ако нещо се случеше с мен, Ото щеше да разбере, че съм му казала истината.
Някой щеше да знае.
47. Кейт
Тя седеше на пода в тъмното. Опитваше се да си поеме дъх. Не усещаше студа, макар да беше само по нощница. Без обувки, дори без чорапи. Стъпалата ѝ бяха станали толкова безчувствени от ледения под, че почти не ги усещаше.
И въпреки това се потеше.
Няколко часа се бе мъчила да отмести стоманената плоча. Но тя не помръдваше. Нямаше как да я повдигне от средата, защото това би означавало да поеме цялата ѝ тежест. Вместо това бе отишла в края на канала и, облегната на стената, бе натискала плочата от едната ѝ страна. Но ръцете ѝ бяха безсилни срещу тежестта.
После се бе опитала да изпъне докрай лакти, да свие колене и да използва силата на краката си, за да повдигне тежестта.
Никакъв резултат, само дето китките толкова силно я заболяха, че се уплаши да не са счупени. Нищо не помагаше. Нито последователен натиск, нито кратки взривообразни напомпвания с мускулите на бедрата. В един момент остра болка прониза ръката ѝ, тя извика сподавено и се срина на пода.
Когато майка ѝ почина, Кейт бе изпаднала в депресия. Никога преди не се бе чувствала толкова потисната. Родителите ѝ я бяха изучили, бяха ѝ платили колежа, после и правния факултет. По онова време майка ѝ криеше от нея, че е болна от рак. Не искаше дъщеря ѝ да пропилява годините си в тревоги и да се измъчва от наближаващия край. Освен това бе държала Кейт никога да не научи за избора, който е направила. Здравната застраховка нямаше да покрие всичките ѝ сметки за лечение, затова трябваше да реши: да плати за следването на Кейт или за химиотерапията, която щеше да удължи живота ѝ. За майка ѝ това не беше труден избор. Нейният живот беше Кейт. Баща ѝ разбираше и подкрепяше решението на съпругата си. И всеки ден, когато Кейт практикуваше професията си на адвокат, тя изплащаше дълга си към своята майка. С всяко дело, което печелеше за някоя жертва; с всяка сутрин, когато си обличаше костюм, за да отиде в съда; с всеки телефонен разговор с баща ѝ този дълг трябваше да намалява, а чувството ѝ на вина да отслабва.