— Как си? — попитах.
— Окей. Зает. Виждам, че и ти. Трябва ли ти нещо?
— Търся да наема някого, но разполагам с малко време.
— Колко малко?
— Трийсет минути.
— Става, зависи какво ти трябва.
— Четирима яки карачи с колите си пред кантората ми. Трябва ми екип от хора, които и преди са работили заедно и знаят как се прави венециана.
— Да не си почнал да обираш бижутерийни магазини?
— Честно казано, животът ми щеше да е по-лесен, ако бях избрал това поприще. Не, трябва да бъда на едно място и не искам федералните да ми се пречкат, докато стигна там. Кой е най-добрият ти шофьор?
— Крилатия, както винаги.
— Той на колко стана?
— Никой не знае и никой не пита. Дори аз, дето съм му шеф, нямам топки да го попитам.
— Правилно. Става въпрос за максимум трийсет минути работа. Хиляда и петстотин на кола. И два бона за теб. Стигат ли?
— Забрави за двата бона. Момчетата ще ми кихнат по петстотин от техните. Това ми е достатъчно. Ще бъдат пред кантората след половин час. Пази се, Муха.
— Благодаря ти, Шапка.
50. Еди
Двайсет и девет минути по-късно, когато си тръгна с мерцедеса си, Ото се чувстваше видимо по-добре, отколкото при пристигането си. Така беше по-безопасно. Тази игра не беше за него. През цялото време, докато бях на улицата, не отделях очи от тъмния ван. Зад волана имаше някой, но не можех да различа лицето му. Колкото повече го гледах, толкова повече се питах дали отзад има хора на ФБР, или е само шофьорът. Може би Ото наистина виждаше призраци.
По-добре беше да не рискувам. Ако имахме време, щях да накарам Блох да се приближи и да огледа отблизо шофьора. Но нямахме време, а нямаше и значение всъщност. Още щом потеглехме, ванът щеше да ни последва, сигурен бях.
Блох, Хари и Лейк бяха застанали на тротоара.
— Защо да не карам аз? — попита Блох.
— Защото може да си страхотна в бързото каране, но не знаеш как се прави венециана.
— Какво, по дяволите, е венециана?
— По-добре да не знаеш — отвърна Хари.
Откъм „Хос Нудълс“ се зададе конвой от автомобили. Най-отпред беше нов модел мустанг в електриковосиньо. След него имаше един форд „Фокус RS“, следван от додж хелкат и още един фокус. Нямаше значение как изглеждаха тези коли и какви двигатели им бяха монтирани в завода — всяка от тях беше тунингована по изричните указания на шофьора си, защото това е стилът на карачите. Повечето от тях си имат свои сервизи или познават собственик на сервиз, който е достатъчно дружелюбен, за да ги остави да си работят по колите по всяко време на деня и нощта.
Всички се струпаха пред кантората ми. Хари влезе в единия фокус, Блох в другия, Лейк в мустанга, а аз в доджа. Познавах шофьора, който имаше специално пригодена седалка, за да завре корема си зад волана. Косата му беше рошава и сплъстена, а едрото му тяло изпъваше до краен предел коженото яке, придавайки му вид на герой от комикс.
Казваше се Антъни Ломбарди и беше братовчед на Джими. Всичките бяха братовчеди на Джими. Прякорът му беше Тони Пича.
— Ооо, Еди Мухата, как си, пич?
— Добре съм, Тони. Готов ли си?
— Като пушка, пич.
Той натисна газта до пода и всички потеглихме в различни посоки. Живо си представях как екипът за следене на ФБР крещи по радиостанциите си.
Венецианата е италиански фолклорен танц. В началото двойките се разделят. Мъжете и жените ту се събират на групи, ту отново застават по двойки, но всеки път с различни партньори. Това е характерното за танца — смяната на партньорите.
— Окей, пич, сега ни се лепнаха две копелета — едното с краун викторията, а другото с вана. Майната им.
Погледнах в страничното огледало. Тони беше прав. В преследването участваха и още две коли — „Шевролет“ седан и „Хонда“ пикап. Шевролетът тръгна след Хари, а хондата в този момент правеше обратен завой, без съмнение за да се залепи за Блох. Лейк нямаше преследвач. Точно както очаквах. Щяха да съсредоточат усилията си върху основния ни екип.