Той отвърна, че си е бил вкъщи с мен. Полицаят ме погледна. Аз още бях задавена от уплаха. Не можех да говоря, само кимнах и успях да промълвя, че Дани е бил у дома с мен.
Полицаят ни благодари, извини се отново, че ме е уплашил, и бързо си тръгна.
Едва когато влязохме вкъщи и изпих чаша вода, за да се успокоя, се замислих за отговора на Дани на въпроса на полицая. Попитах го защо му каза, че си е бил вкъщи, след като цяла нощ го нямаше.
Той отвърна, че е видял колко съм разстроена и е искал да го отпрати, за да се погрижи за мен, и че онова, за което разпитвал той, нямало нищо общо с него.
Пристъпи към мен, притисна ме до себе си, докато топлината на тялото му ме накара да се съвзема. Всичко отново изглеждаше наред. Бях в безопасност.
Бях обичана.
12. Еди
Беше осем и половина сутринта, когато двамата с Блох излязохме от офиса на ФБР на Федерал Плаза, примигвайки срещу утринното слънце. Болеше ме глава, и двамата бяхме гладни. Ръцете ни бяха чисти, но ръкавите на ризите ни бяха мокри и оцветени в розово, след като отмихме от тях кръвта на нашата приятелка. В мъжката тоалетна тази сутрин бях видял един агент да стиска „Ню Йорк Таймс“ под мишницата си. Докато си миеше ръцете, го остави на плота до мивката.
Сигурно всички днешни вестници щяха да публикуват на първа страница новината, че Пясъчния човек е убил агент на ФБР. С изключение на един. „Ню Йорк Таймс“ се беше сдобил с текста на писмото му. До главата на вестника има мото: Всички новини, които си струва да бъдат отпечатани. Тази фраза се мъдри върху Старата дама от сто и петнайсет години, но никога не ми бе изглеждала по-неуместна. Бяха отпечатали пълния текст на писмото. Беше кратко и делово и не заслужаваше вниманието, което му бяха отделили.
Аз съм убиец. Съпругата ми не е.
Оставете я намира или и други ще умрат.
На улицата пред офиса на ФБР един човек в измачкан костюм, закрил с ръка очите си срещу слънцето, ни зяпаше, докато излизахме от сградата. Ако не знаех, че дрехите му изглеждат по същия начин, както и предишната вечер, бих се заклел, че е спал с тях. Но никой от нас не беше спал.
Гейбриъл Лейк вдигна ръка и каза:
— Мога ли да ви черпя една закуска?
Да се храниш в манхатънска закусвалня е едно от големите удоволствия на живота. Лейк знаеше такова място наблизо. След две преки се озовахме пред заведение от старата школа. Със сепарета и ламинирани менюта, и с някакъв едър брадясал тип до скарата, който псуваше непрекъснато и говореше на език, по който не можех да определя произхода му. С други думи, заведението беше идеално.
Блох си поръча сандвич със сирене на грил и бъркани яйца с чоризо. Аз реших да опитам палачинките с бекон, а Лейк поиска гореща вода с лимон.
— Не понасям кофеин — каза той и заразпитва сервитьорката за мъфина, който обмисляше дали да си поръча.
Тук ли го пекат? Какво има в него? Съставките му органични ли са? Сервитьорките в закусвалните не изкарват много. Те са там, за да обслужват клиентите с усмивка, колкото да си заслужат бакшиша, следователно да си платят наема. Лейк не се опитваше да я изкара от нерви. Той искрено държеше да знае всичко това. Сервитьорката се казваше Халина. Тя наблюдаваше пръстите на Лейк, които барабаняха по масата, докато говореше, като отбелязваха всеки неин задоволителен отговор с енергично почукване с палеца. Сепаретата бяха доста запълнени, а до вратата имаше клиенти, които чакаха да се освободи място. Халина подпря на хълбок свитата си в юмрук ръка и започна да потропва с крак. За нея разговорът бе приключил, макар Лейк още да не го осъзнаваше.
— А маковото семе органично ли е отгледано? — попита Лейк.
— Оффф — изпуфтя Халина. — Знам ли какво да ти кажа, приятел? Шибаният мъфин нямаше кръщелно свидетелство.
— Халина! — провикна се едрият тип до скарата. — ’Баси, дръж се любезно с клиентите, мамка му.
И тя тръгна да изпълнява поръчката ни.
— Сега разбирам защо от теб не става федерален агент.
— Съжалявам — каза Лейк. — Опитвам се да внимавам какво слагам в устата си напоследък. Това е всичко. Не съм се вманиачил.
— На мен ми прилича на вманиачаване.
— Не, не е.
Лейк се облегна назад, сведе поглед и на лицето му се изписа обидено изражение.
— Дилейни също смяташе, че се вманиачавам — промърмори тихо той.
— Не я познавах толкова добре — казах аз. — Нещо, за което сега съжалявам. Беше от добрите.