— Това може да проработи, но нямаме време. Утре Кари Милър застава пред съда. Процесът ще отнеме най-много седмица. На ФБР им трябваха петнайсет месеца, за да идентифицират Даниъл Милър като Пясъчния човек, а сега, година по-късно, още не са го хванали. Какво можеш да направиш ти за седмица, което те не могат?
Лейк се облегна назад и потърка ръцете си една в друга.
— За начало, той отново е активен. Не знаем къде е бил една година, но знаем, че сега се е върнал в Ню Йорк. Видяхте ли писмото до „Таймс“ днес?
— Аз го видях. Пише, че Кари е невинна и че ще последват нови убийства, ако не свалят обвиненията срещу нея. Това няма да ѝ спечели симпатиите на съдебните заседатели.
— Може би, но на мен ще ми бъде от полза — каза Лейк.
— Как? — учуди се Блох.
— Ами вече знам какво го мотивира. Той не иска Кари да отиде в затвора. Това ми помага да вляза в главата му.
— Защо тъкмо сега се разкрива отново? — попитах.
— Всички вестници тръбяха, че се очаквало споразумение по делото. Това продължи, докато заместник областният прокурор не отрече официално и не обяви, че ще изправи Кари пред съда. Това го е задействало.
— Но защо изобщо се е разкрил?
— Не е ли очевидно? Той обича жена си. Серийните убийци имат сложна психика. Може, без да им мигне окото, да накълцат случаен непознат на парчета ей така, за удоволствие, но от това не следва, че не могат да обичат някого. В много от тях се съчетават вроден нарцисизъм и себеомраза. Ако срещнат човек, който ги кара да се чувстват добре, дори обичани, това им помага да станат отново нормални. Започват да жадуват за това чувство. То не е точно любов, но е най-близкото до любов, което могат да изпитат. Даниъл Милър обича жена си. Или поне си мисли, че я обича, и е готов да поеме много рискове, за да ѝ помогне. В това е нашето предимство, но ще ми трябва помощ, за да го хвана. Готов ли си да се лишиш от Блох?
Тя вдигна глава от чинията си, погледна учудено Лейк и продължи да се храни.
— Не мога да се лиша от моята детективка, казах ти. Утре сутринта имаме важно дело.
— Ако го хванем, няма да има дело. Прокурорът ще те гони за споразумение. Виж, не те моля току-така. С още един чифт очи и уши бих работил много по-бързо. А и съм чувал колко е добра Блох. Аз… — Той не довърши, загледан в нещо през рамото ми.
Отпи от лимонената си вода, сключил вежди, сякаш се опитваше да каже нещо, но не намираше верните думи.
— Вижте, трудно се доверявам на хората.
— На теб ти е трудно да си поръчаш и мъфин.
Той кимна и в крайчеца на устата му се появи нещо като усмивка.
— Това вече е вманиачаване, но по отношение на работата ми. А тя е да залавям чудовища. И бих могъл да я свърша по-бързо заедно с Блох.
— А защо ми имаш доверие? — попита тя.
— Защото се опита да помогнеш на моята приятелка. И защото вече не си ченге.
Блох остави вилицата и избърса устата си със салфетка, преди да каже:
— Името Лейк ми е смътно познато. Когато работех в шерифството в Порт Лоунли, чух за някакъв човек, който нахлул във фабрика за дрога в Ню Джърси. Сам. Вътре имало десет души с ловни пушки, калашници, АР-15. Половината били бивши военни. Добре обучени и високоплатени, за да убиват всеки, дръзнал да прекрачи прага на къщата. Чух също, че въпросният Лейк получил няколко куршума по време на престрелката. Това ти ли си?
Лейк срещна погледа ѝ; челюстта му се движеше безшумно, сякаш набираше скорост, за да произведе отговор.
— Не беше точно така и аз не съм герой.
Тя се върна към яйцата си и каза:
— Лейк е окей.
Каза го с тон, сякаш четеше Декларацията за независимост.
Дилейни с готовност се беше доверила на Лейк. Сега Блох правеше същото. Знаех, че не бива да подлагам на съмнение решенията им. Щом му бяха повярвали, не можех да махна с лека ръка.
— Лейк може да е окей, но не е там проблемът. С цялото ми уважение, Лейк, но ФБР и нюйоркската полиция впрегнаха двеста души и целия си ресурс в продължение на две години, за да издирват Даниъл Милър. Кое те кара да мислиш, че ти можеш да го заловиш за по-малко от седмица?
Питах сериозно. Не желаех да се лиша от Блох заради някаква безнадеждна гонитба, след като тя ми трябваше за процеса. Лейк ми харесваше, но дори да беше в състояние да застреля цяла банда наркопласьори, не беше магьосник.
Той ме наблюдаваше преценяващо. Търсеше погледа ми. Накрая кимна.
— Мисля, че разбирам Пясъчния човек по-добре от останалите агенти. В много отношения той е убиец опортюнист, но ми се струва, че има внимателно разработен план. Което е странно. Мисля, че е високоинтелигентен и може да се нагажда към средата и обстоятелствата, в които се озовава, с такава ясна мисъл, за каквато повечето престъпници не могат и да мечтаят. Това е като игра на шах. Може да не знае точно коя фигура ще премести противникът, но има половин дузина стратегии, готови да бъдат задействани. А аз мога да го хвана, защото работя по-умно и по-здраво от ченгетата и федералните, взети заедно, освен това имам съществено предимство.