Това беше знак, че Ричард е свободен да се оттегли.
Жилището беше студио. Всичко в една стая. Още с влизането си видяха леглото в ъгъла, канапето и телевизора, опрян до отсрещната стена, а зад тях — шкафове, хладилник и нещо, което приличаше на примус. Единствената друга врата водеше към малка баня с душ и тоалетна.
Блох огледа още веднъж ключалките на вратата, този път отвътре. Всички бяха сравнително нови и изглеждаха здрави. Тя разбираше криво-ляво от техниките за разбиване на ключалки след един случай на обир с взлом, по който бе работила преди много години. Ключалките на Лилиан бяха от най-добрите марки, правилно монтирани. Дори за изпечен майстор на шперца щяха да са нужни поне пет минути, за да се справи и с четирите, което би било дяволски трудно, без да вдига шум.
Лилиан Паркър не бе водила охолен живот. В жилището ѝ нямаше почти нищо скъпо. Под телевизора, който беше поне на десет години, имаше котешка тоалетна, а малкото мебели в стаята бяха издраскани. В кухненския кът имаше катерушка за котки с огледалца, гумени играчки и висящи от площадките силиконови топки. В шкафовете имаше повече храна за котки, отколкото за хора. Притежанието на катерушка не бе спряло домашния любимец да издере рамката на леглото, нощното шкафче и малката салонна масичка. На пода в кухненския кът имаше две керамични купички за храна.
— Съседката от горния етаж е прибрала котката — каза Лейк. — Ако случайно се чудиш.
Блох кимна; наистина се бе зачудила. Не можеше да търпи да се изоставят домашни животни и се зарадва, че котката си има нова стопанка. Дано да я обичаше толкова, колкото я бе обичала Лилиан.
Тя се приближи до прозореца и погледна към улицата. Дори по това време навсякъде гъмжеше от хора. Беше оживен квартал, който никога не утихваше.
— Какво мислиш? — попита Лейк.
— Не знам. Предпочитам да се бе опитал да я убие в апартамента. Някой щеше да го чуе как насилва вратата.
Блох и Лейк помълчаха няколко мига. Спогледаха се. Мислеха едно и също.
17. Еди
На този свят има хора, лишени от емпатия.
Не знам по какви механизми се назначават съдиите, но коравосърдечните юристи най-лесно стават такива. Мога да изброя на пръстите на едната си ръка съдиите, на които бих поверил да изведат кучето ми. Съдия Лио Стоукър не беше сред тях. На него не му бих поверил да се грижи и за алигатор. Като млад прокурор му бе излязъл късметът да води дело срещу голям брой дребни гангстери, главно албанци. Успя за осемнайсет месеца да прати в затвора петдесет и осем от тях и макар местата им да бяха заети почти моментално от други и всичките му усилия да бяха като ухапване от комар за албанската мафия, по телевизията и във вестниците той бе възвеличен като герой. Така ставаха нещата в Ню Йорк — не можеш ли да свършиш нещо наистина голямо, поне си давай вид, че го вършиш, и ще постигнеш същото, ако не и повече.
Стоукър яхна вълната и тя го отведе до съдийския пост. Вече имаше десет години стаж като съдия и нямаше нищо против да кара нататък в същия дух, изпращайки колкото се може повече хора зад решетките. Да приключва дела — това е всичко, за което отговаря един съдия. Това е неговата функция: да прекара възможно най-много хора през системата по най-бързия начин. Докато повечето съдии отделяха поне малко време, за да спазват правилата на справедливия процес, Стоукър никога не бе обременявал съзнанието си с някакви илюзии за справедливост. Пристигаше в девет сутринта и разчистваше делата на бюрото си, после се прибираше у дома и пиеше. През почивните дни играеше голф.
Стоукър никога не се бе женил, което беше необичайно. Да отдадеш цялото си време, за да печелиш дела като прокурор, какъвто беше той навремето, обикновено се заплащаше с един-два провалени брака, но не и при Стоукър. В което имаше логика — бракът, поне на теория, предполага отдаденост на другия, нещо, което Стоукър бе неспособен да разбере. По коридорите и в задните стаички на Сентър Стрийт се говореше, че си падал по скъпи момичета и плащал на две ченгета от Нравствената полиция да се грижат увлеченията му да не довеждат до неудобни ситуации. Публичният му образ беше важен за него и той често биваше засичан по ресторантите с дами, наполовина на годините му, които изглеждаха като модели от каталог.
Стоукър гледаше да не се разчуе, че наистина си ги набавя по каталог.
Беше покварен не само в служебните си дела, но и в личния си живот.
Сега седеше на масата си в една зала на Сентър Стрийт и ни гледаше отвисоко. Пръстите му бяха сплетени, косата му — зализана назад с брилянтин или лак. Бронзовият му тен никога не избледняваше независимо от сезона, а по-светлите петна около очите издаваха ползването на солариум. Кожата му винаги имаше някакъв особен блясък, сякаш пръскаше с лак не само косата, а цялото си лице.