От другата страна на улицата имаше две сгради. Едната беше пълна с офиси, които се даваха под наем. Четиресететажен стъклен небостъргач. Всички етажи бяха абсолютно еднакви. Блох виждаше чиновници, седнали на бюрата си, банери на търговски конференции, провесени от прозорците, заседателни зали с разноцветни столове около масите, мъже с разхлабени вратовръзки, говорещи по телефона, стажантки, принтиращи документи. Пясъчния човек едва ли би избрал тази сграда като място за наблюдение — всичко в нея беше прекалено открито. Другата сграда беше много по-малка, приблизително със същия размер като тази, в която се намираха сега.
Последният етаж изглеждаше идеален за целта. Мансарда с голям прозорец, разположен почти директно срещу този тук. Може би съвсем леко по-високо, с добра видимост към апартамента на Лилиан Паркър. И там, застанал на прозореца, Блох видя мъж, който ги гледаше.
Телефонът ѝ иззвъня.
— Онзи отсреща не гледа ли към нас? — попита Лейк.
— Тереза Васкес живее в съседния апартамент до този. Сигурно има същата гледка — каза Блох.
Ако някой искаше да държи Тереза под око, наблюдателната позиция, използвана за жилището на Лилиан Паркър, би свършила работа и за нейното.
Търсеше я Еди. Тя отговори.
— Тук възникна нещо. Трябваш ми. Залови ли вече Пясъчния човек? — попита той.
— Не, не може да бъде — промърмори Лейк, като гледаше втренчено човека в мансардата отсреща.
Беше далече и чертите му не можеха да се различат. Бял мъж в тъмни дрехи.
Държеше нещо черно пред лицето си. Нещо, което хвърляше отблясъци от светлината.
Бинокъл.
— Ако щеш вярвай, но точно в този момент е пред очите ми — каза Блох, без да откъсва поглед от мъжа на прозореца.
Лейк пристъпи напред и почти залепи лице до стъклото. От дъха му то се изпоти.
Мъжът отсреща свали бинокъла.
И побягна.
19. Пясъчния човек
Той свали компактния бинокъл, примигна и отново го вдигна пред очите си.
Гейбриъл Лейк беше в жилището на Лилиан Паркър заедно с детективката Мелиса Блох. Фоторепортерът на „Ню Йорк Поуст“ ги беше заснел предишната вечер на излизане от сградата на Дилейни в компанията на Еди Флин.
Нямаше нищо притеснително обаче. Той насочи вниманието си към съседния апартамент, този на Тереза Васкес. Тереза беше на двайсет и няколко години и работеше, когато можеше да си намери работа. Например на непълно работно време в Нюйоркската обществена библиотека в събота и неделя. През останалите дни пържеше пилета в „Попай“.
Тази сутрин бе излязла от апартамента си, придружавана от двама агенти на ФБР, за да си купи провизии и сутрешния вестник, след което се бе прибрала. Това му беше от полза, защото му бе дало възможност да наблюдава охраната ѝ. Имаше двама агенти в кола, паркирана на улицата пред сградата ѝ. Те я поеха на входната врата от двамата, които я придружиха до там от жилището ѝ. Агентите в колата бяха между трийсет и четиресетгодишни, небрежно облечени с джинси и черни худита. Двамата пред жилището ѝ бяха в костюми. Единият беше по-млад и тъмнокос, другият — прошарен ветеран.
Това беше блага мисия за охраняващ екип. Едва ли някой щеше да нахлуе в оживен ресторант за пържени пилета, да прескочи тезгяха и да гръмне Тереза в главата. Също и Нюйоркската обществена библиотека беше достатъчно безопасно място — с метални детектори и охрана на входа. Опасният момент бе пътуването на Тереза от жилището до работното ѝ място и обратно.
Той щеше да изчака благоприятна възможност. Такава щеше да се появи. Въпросът беше кога.
Той умееше да чака. Имаше опит. Години наред бе страдал от безсъние. Някога бе лежал сам в тъмното, а съзнанието му започваше да рисува всевъзможни ужаси, които биха могли да се случат с него или семейството му. Всичко бе започнало, когато беше около седемгодишен. След като родителите му си легнеха, той ставаше от леглото и влизаше в гардероба. Седнал на пода между висящите на закачалки дрехи, четеше приказки на светлината на джобно фенерче.
Четеше почти до зазоряване, после пропълзяваше обратно в леглото си и заспиваше изтощен. Това продължи, докато вече не можеше да се побира в гардероба, затова четеше в леглото си. В приказките, към които се връщаше отново и отново, се разказваше за съня. „Хензел и Гретел“, „Спящата красавица“, „Снежанка“, „Златокоска и трите мечки“, „Принцесата и граховото зърно“ и други. После премина на истории за страховити фигури, навестяващи деца, които отказват да заспят: Торбалан, гнома Уи Уили Уинки, Оле-затвори-очички. Те бяха предназначени да насърчават децата да си лягат. Любимата му беше за Пясъчния човек, който посипвал очите им с прашец, за да ги приспи.