— Разбирам какво имаш предвид. Не може една сутрин да се събудиш и внезапно да ти хрумне да започнеш да убиваш хора. Такива индивиди дълго време са отглеждали злото в себе си. И започнат ли веднъж, вероятно не могат да се спрат, дори да искат. Когато говорих с нея… всъщност няма значение.
— Не, продължавай. Какво искаше да кажеш?
— В допълнение към болката от измяната му и към обществената омраза тя таи и силно чувство за вина. Обвинява се, поне отчасти, за случилото се. Знае, че ако беше вдигнала телефона да каже на ФБР, много от тези хора днес щяха да са живи.
— Последните жертви, преди да го разкрият, бяха семейство Нилсен — каза Хари. — Това си е тежко бреме. Да знаеш, че си можел да сложиш край на тези убийства… да спасиш родителите на тези деца. Хора са скачали…
— Хайде де, изречи го. Аз също си го помислих.
Хари въздъхна, спря се, наведе се и погали Кларънс по главата.
— Не е нужно да го казвам. Ако бреговата охрана открие трупа ѝ в реката, няма да се учудя. Видяхме какво направи с нея телевизията — превърна я в най-мразената жена в Америка. Приятелите ѝ я заклеймяват по новините. Какъв кошмар.
— Надявам се само, че е все още жива — казах аз.
Известно време повървяхме, без да говорим, обединени от надеждата, че Кари Милър е още жива някъде, под същия купол от звезди, който виждахме над главите си. В парка нямаше много хора. По това време никога нямаше. Виждаха се отделни човешки фигури — пред нас или по съседните алеи, окъпани за миг в светлината на красивите чугунени фенери. Крачехме мълчаливо и радостта на Кларънс, че е далече от шума и блъсканицата на града, се предаваше и на нас.
— Къде се намираме? — попитах.
Хари пристъпи до най-близкия фенер, сложи си очилата и светна с телефона си, за да прочете надписа върху основата.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Този парк е близо три хиляди и петстотин декара, създаден много преди да има телефони с джипиес. Парковите служители е трябвало да определят с точност местоположението на фенерите, за да осигурят изправността и поддръжката им. Всеки фенер има четирицифрен номер. Този тук е номер седем-две-три-осем. Първите две цифри съответстват на пряката, значи сме близо до Седемдесет и втора улица. Последните две цифри указват от коя страна на парка се намираме. Нечетните са за западната страна, четните за източната. Затова има една приказка, че…
— Всички особняци живеят от западната страна на парка — довърших аз.
Точно в този момент ме обзе странно усещане. Бях го изпитвал много пъти точно преди да осъзная нещо важно, което ми е убягвало преди.
То започна като някаква топла вълна в гърдите ми, която постепенно се изкачи до гърлото. Като искра, която се надявах да просветне в мозъка ми.
Но не и сега. В случая „Кари Милър“ имаше нещо важно, нещо абсолютно ключово, което не можех да видя. За малко да го съзра, но се изгуби. Нищо, щеше да се появи пак.
— Май се готвеше да кажеш нещо? — попита Хари.
— И аз така мислех. Няма значение, ще се сетя. Да се прибираме. Трябва да се наспим, иначе няма да преживеем утрешния ден.
— Утре е встъпителната пледоария на прокурора. Кейт репетира своята в момента. Вече я чух, добра е. Ще има време може би и за един свидетел. За нас не остава какво толкова да правим.
— Ние вършим нещо много повече от това. Утре се решава дали ще спечелим това дело, или не. За момента просто реагираме. Време е това да се промени. Ще захапем още в началото Дрю Уайт и съдията Стоукър. Трябва да им дадем да разберат, че това е война.
25. Кейт
— Алекса, спри на пауза — каза Кейт на гласовия асистент.
Беше ѝ се счуло нещо. Стоеше неподвижно в малкия кухненски кът на апартамента си. Въпреки че сега, като съдружник на Еди, изкарваше добри пари и можеше да си позволи хубаво жилище, смяташе да изчака още няколко месеца до изтичането на наемния ѝ договор. Щеше да ѝ е по-лесно да се премести след това, което означаваше да живее още три месеца в една стая. С легло, малко канапе, кухничка и барплот, на който се хранеше. Имаше и баня, но без вана. Само душ и тоалетна. Като и двете не бяха в пълна изправност.
Поне успяваше да поддържа чистота и да опази жилището си от хлебарки и други вредители. В последно време беше толкова заета, че ползваше апартамента си като място, където да се строполи на леглото и да поспи няколко часа. Както ѝ се искаше да направи и в момента, но трябваше да прегледа за последен път встъпителната си пледоария. Когато Ото Пелтие се бе обадил в кантората, за да им прехвърли делото, тя се бе случила на телефона. Еди беше в съда. Бе виждала Кари по телевизията и беше донякъде запозната с подробностите. Освен това нещо в изражението на тази жена ѝ се стори познато.