Когато и да дойдех на работа — което, честно казано, обикновено ставаше след девет — винаги заварвах Кейт в офиса.
— Тази сутрин минах покрай тях, нямаше никой, опитах се да ѝ звънна на мобилния, не отговори. Казах си, че сигурно пътува към офиса. Ще ѝ звънна пак.
— Денис! Ела да си избереш телефон — провикнах се аз.
Тя влезе в кабинета ми с днешната поща. Не бях виждал истинска служебна поща, откакто основахме кантората. Кейт винаги я преглеждаше сама сутринта. Пликовете бяха с различна форма и размери, повечето бели или кафяви, но под тях се подаваше нещо, което ми заприлича на плик за поздравителна картичка. На него нямаше марка и пощенско клеймо, което показваше, че е донесен на ръка. Беше адресиран до мен.
Денис тръсна купчината на бюрото ми и започна да я сортира. Когато стигна до плика без клеймо, го огледа от всички страни и ми го подаде.
— Да нямаш рожден ден? — попита тя.
Поклатих глава и го отворих, докато Блох обясняваше на Хари как да използва новия си телефон, а Денис отваряше останалата поща.
В плика имаше лист хартия, прегънат на две. Беше откъснат от жълт бележник, каквито ползват адвокатите. Разпознах почерка и плътното като гел мастило на онези цветни японски химикалки, които Кейт толкова обичаше. Беше страница от встъпителната ѝ пледоария по делото срещу Кари. Обърнах листа.
Върху бележките на Кейт имаше послание, надраскано с червени печатни букви.
Държа я при мен.
Жива е. Засега.
Ако кажеш на властите, Кейт умира. Ако Кари бъде осъдена, Кейт умира. Ако Кари бъде оправдана, ще я пусна да си върви.
27. Еди
Понякога нещо те блъсва така, че не можеш да се опомниш.
Кабинетът ми се килна надясно, сякаш сградата се беше разцепила и наклонила. Загубих равновесие и пред очите ми заиграха цветни петна. Усетих в гърлото си вкуса на палачинките, с които бях закусил. Устата ми се изпълни със слюнка. Листът се изплъзна от ръката ми и падна на бюрото.
Бюрото.
Залитнах към него и сграбчих с две ръце краищата му, за да се закрепя.
Три думи отекваха в главата ми с барабанен ритъм: Само не Кейт, само не Кейт, само не Кейт…
Не можех да говоря. Не можех да мисля. Трябваше да се стегна, за да не повърна.
Хари вдигна листа от бюрото. Беше видял реакцията ми и докато четеше написаното с облещени очи, устните му се движеха, изговаряйки беззвучно думите, сякаш за да се убеди, че са истина. Листът затрепери силно в ръцете му, краката му се подгънаха и задникът му се стовари върху креслото за посетители. Ако не беше то, сигурно щеше да се пльосне на пода. Блох се наведе и прочете бележката, която вибрираше на коленете на Хари.
Тя закри лицето си с две ръце. И просто остана така. Неподвижна.
— Блох — успях да кажа аз и протегнах ръка към нея, опитвайки се да възстановя дишането си. — Блох, ще си я върнем!
Но тя не ме чу. Разтърка лицето си с длани и изхвърча от кабинета ми.
— О, боже! — Хари се прекръсти. Наведе се, сплете пръсти и започна да се моли.
Чух някакъв звук. Силни резки удари върху твърда повърхност. Успях да изляза от кабинета си, стъпвайки малко по-уверено. Вратата на дамската тоалетна беше отворена. Чух отново същото думкане, нещо хрущеше и се цепеше. Денис изтича вътре и аз я последвах. Беше застанала с гръб към кабинката, закрила устата си с ръка, и наблюдаваше Блох.
Всеки удар отнасяше поредно парче от белите фаянсови плочки на стената. Ръцете ѝ се движеха бързо, сякаш тренираше с боксова круша. В краката ѝ се бе образувала купчина отломки, а във въздуха се носеше прах.
Аз я сграбчих изотзад, блокирах ръцете ѝ и полека я отдръпнах от стената. Отначало тя се съпротивляваше и за миг си помислих, че стига да иска, лесно може да ми отмъсти за намесата. Например да смачка носа ми с тила си.
Разбира се, не го направи.
Задъхана, тя се остави да я задържа в ръцете си. Физическата близост не беше нещо, което Блох приемаше лесно. Но сега, докато кръвта ѝ кипеше, тя или не ме забелязваше, или моторът ѝ работеше на такива обороти, че не ѝ беше до мен.
Постепенно дишането ѝ се успокои и пулсът ѝ се нормализира.
Разхлабих леко хватката. Колкото да проверя дали няма да се опита да се отскубне и отново да заблъска по стената. Не се опита. Пуснах я напълно и отстъпих назад.
Денис издърпа хартиени кърпи от диспенсъра, намокри ги и започна да почиства окървавените кокалчета на ръцете ѝ.