По лявата буза на Блох се беше стекла сълза, оставяйки подобна на белег следа в прахта, покрила лицето ѝ. Денис го избърса внимателно и двете се прегърнаха.
— Какво, по дяволите, става тук? — попита Денис.
— Пясъчния човек отвлече Кейт — обадих се аз. — Не можем да кажем на никого, дори на ченгетата. Заканва се, че ако не издействаме оправдателна присъда за жена му, ще убие Кейт.
Денис затвори очи, притисна Блох до себе си и ѝ прошепна нещо.
Блох кимна и двете се отделиха една от друга. Блох подсмръкна и каза:
— Трябва да се видя с Лейк. Ще ви се обадя от колата.
И излезе.
Застанал на вратата, Хари попита:
— Блох си тръгна. Съвзе ли се? Добре ли е?
Поклатих глава.
— Едва ли.
— По дяволите, какво ще правим сега? Ще трябва да кажем на ченгетата.
— Не, той ще я убие — отсякох аз.
— Ами какво тогава да правим?
Вдигнах ръка, избърсах потта от клепачите си и забелязах, че пръстите ми треперят, но това не беше от усилието да удържам Блох. Нервите ми бяха опънати до скъсване. Не можех да мисля.
Отломките от плочки захрущяха под краката на Денис, която отново отиде до мивката, намокри още хартиени кърпи и подаде по една на мен и на Хари. После се облегна на вратата на кабинката, скръсти ръце и попи сълзите, които оставяха черни следи от туш по лицето ѝ.
— Това не е адвокатска кантора — каза тя. — Аз цял живот съм работила в адвокатски кантори. Това тук е семейство. Ако нещо се случи с Кейт, няма да го понеса. Какво, по дяволите, ще правим?
Двамата с Хари се спогледахме. Накрая той заяви:
— Струва ми се, че нямаме избор.
28. Блох
В работата на Блох някоя и друга синина или охлузване бяха нещо нормално и тя си носеше лепенки и бинт в жабката на колата. Докато седеше в задръстването, превърза кокалчетата на двете си ръце. От раната на дясната ѝ ръка през марлята още се процеждаше кръв, но не беше нещо страшно. Засега щеше да издържи. Не беше свикнала да показва емоции, особено гняв. Това отнемаше по нещо от нея, но досега никога не се бе озовавала в ситуация, в която най-добрата ѝ приятелка да е изложена на реална опасност. За Блох това беше непозната територия. Трябваше да запази самообладание, да държи мозъка си хладен, за да може да го използва.
Лейк ѝ махна от тротоара и се приближи към джипа, когато тя спря до бордюра и свали прозореца.
— Качвай се — каза Блох.
— Но ние сме почти до къщата. Това е улицата на семейство Нилсен.
— Първо трябва да идем на едно друго място.
Той се поколеба, но само за миг, после седна до нея и си закопча колана.
— Това, което ще ти кажа, си остава между нас — започна тя, като даде газ и джипът потегли. — Ако ченгетата или федералните надушат нещо, ще знам, че е от теб. И тогава ще пострадаш. Ясна ли съм?
— Какво се е случило?
— Снощи Пясъчния човек е отвлякъл Кейт Брукс. Съдружничката на Еди и най-близката ми приятелка. Тази сутрин ни изпрати бележка, че ако жена му не получи оправдателна присъда, ще убие Кейт. Също и ако се обадим в полицията.
— О, господи, съжалявам. Къде живее твоята…
— Сега отиваме там.
Стигнаха до сградата на Кейт за двайсет минути, през които и двамата мълчаха. Но движенията на Лейк говореха много.
Той търкаше с длани кожената куриерска чанта в скута си, барабанеше с пръсти по нея, изопваше ремъците ѝ, разтриваше китките си, засмукваше въздух през стиснатите си зъби или подръпваше висулките на ушите си. Лейк беше кълбо от нерви, а днес това му личеше повече от всякога. И докато той го демонстрираше по всевъзможни начини, Блох просто шофираше. Извиваше шия, за да следи пътя, подаваше газ и въртеше волана. Челюстите ѝ бяха стиснати и на врата ѝ изпъкваше една вена, но всичките ѝ страхове и тревоги бяха затворени в нея, както винаги досега. Клокочеха като пара в котел. А когато не издържаше повече, намираше върху какво да си излее гнева. И ако въпросното нещо се случеше човек, господ да му беше на помощ.
Тя изобщо не беше изненадана, че някой е проникнал в апартамента на Кейт предишната вечер. По-скоро се учудваше, че това не се е случило по-рано. Хората се заблуждаваха, че след като живеят на по-висок етаж, това им осигурява безопасност. Което не беше истина. Дори в най-охраняваните сгради в Манхатън редовно проникваха крадци. Ако си живял достатъчно дълго в този град, въпросът не беше дали ще станеш жертва на обир, а кога и колко сериозен ще е той. За разлика от сградата на Лилиан Паркър тази на Кейт не се охраняваше. В нея нападателят можеше да проникне по много начини — през пасажи, задни входове, противопожарни стълби. И да си излезе с жертвата на рамо, без нито една камера да го засече. Освен това улицата отвън беше тиха в малките часове. Пясъчния човек не бе имал никакви проблеми да се добере до апартамента ѝ и да я отвлече, без да бъде видян.