Когато Блох спря пред сградата, Лейк само кимна и я последва до етажа на Кейт. Входната ѝ врата беше заключена, но и по двете ключалки имаше следи от взлом.
— Използвал е минибормашина — каза Лейк.
Това беше малък, много полезен уред с почти безшумно моторче, задвижващо нещо, което по същество представляваше шперц. Някои му викаха магически ключ.
Блох бутна вратата с пръсти и тя се отвори.
Един от недостатъците на магическия ключ беше, че поврежда трайно бравата и вратата повече не може да се затваря.
Завесите бяха спуснати, но те бяха евтини и тънки и в стаята проникваше светлина. Блох ги дръпна встрани и в слънчевите лъчи затанцуваха златисти прашинки. Тя заоглежда жилището. Нищо не изглеждаше в безпорядък освен неоправеното легло. Кейт никога не оставяше леглото си неоправено сутрин.
— Нещо конкретно ли търсим? — попита Лейк.
Блох не отговори; опитваше се да се съсредоточи.
Съзнанието ѝ поглъщаше всеки детайл и го сравняваше със спомена ѝ за него, за да открие онова, което беше ново и необичайно. Без да бърза, оглеждайки внимателно всичко, тя не забеляза нищо подозрително.
Освен едно.
Жълтият бележник на Кейт беше върху барплота и от него беше откъснат един лист. Същият, който Пясъчния човек беше използвал, за да напише бележката до Еди. Накрая тя се приближи до неоправеното легло. Леката пухена завивка беше отметната встрани, сякаш Кейт току-що се бе измъкнала изпод нея. Или е била измъкната.
Блох хвана завивката, която Лейк държеше да нарича юрган, и я просна върху леглото. Беше решила да го оправи. Струваше ѝ се глупаво, но Кейт беше педантична относно реда. Блох вдигна възглавницата, поднесе я до лицето си и я помириса. Нейното ухание. Не на парфюм, не на шампоан — миришеше на Кейт. Блох познаваше тази миризма от единайсетгодишна. Тя преглътна да потисне онзи спазъм в гърлото, който заплашваше да избухне в задушаващ страх и болка от загубата. Дооправи леглото. Незначително действие, от което не следваше нищо, но то беше важно за нея. Защото би означавало нещо за Кейт.
Както се беше навела, за да приглади с ръце завивката, пръстите ѝ напипаха нещо твърдо. Десенът на плата представляваше сиви преплетени линии с жълти пръски. Беше трудно да се забележи нещо дребно отгоре, особено ако то беше от прозрачна пластмаса, но точно това откри Блох.
Беше тънко, с формата на конус. Предпазната капачка на игла от спринцовка.
— Погледни в кухненското чекмедже под кафемашината — каза Блох. — Там ще намериш найлонови пликчета за сандвичи. Донеси ми едно.
— Какво откри? — попита Лейк и се приближи.
— Пликчето! — повтори Блох.
Лейк разбра, че няма да изкопчи от нея нищо повече, докато не ѝ го донесе. Заобиколи барплота, намери пликчетата в картонената им кутия и ѝ занесе едно.
Тя го отвори и загреба с него пластмасовата капачка от леглото.
— О, боже — възкликна Лейк. — Как е пропуснал това?
— Отвлякъл я е в тъмното — каза Блох. — Сигурно, като се е приближавал, едната му ръка е била протегната напред, за да ѝ затисне устата. Пристъпвал е бавно и безшумно към нея. Явно е знаел, че стените са тънки, и е било важно тя да не извика. Спринцовката е била в другата му ръка…
— Умно.
Въпросът, на който всеки от двамата искаше да си отговори, бе дали в последния момент Пясъчния човек е рискувал да приближи двете си ръце една към друга, за да свали капачката от спринцовката и да оголи иглата? Или бе сграбчил Кейт с едната си ръка, притиснал я бе надолу и бе свалил капачката със зъби, след което я беше изплюл.
— Това е улика от Пясъчния човек. Щом е отвлякъл Кейт, значи я държи някъде. Вероятно на мястото, където се е криел през цялото време. По тази капачка може да има микроскопични влакна, следи от химически елементи, нещо, което да ни даде представа къде се намира скривалището му — каза Блох.
— Веднага ще я занеса за изследване. Имам човек, който работи в частна криминалистична лаборатория.
Тя запечата пликчето, задържа го в ръката си и се изправи, гледайки Лейк в очите.
— Животът на най-добрата ми приятелка е в опасност. Защо да ти вярвам, след като веднъж ни излъга?
Прашинките се въртяха и танцуваха в слънчевите лъчи, на чийто фон Лейк изглеждаше абсолютно неподвижен. Не помръдваше, не се почесваше, не правеше нервни движения. Сякаш моторът му, който никога не спираше, изведнъж бе угаснал. Блох знаеше, че той обмисля следващия си ход. Сега или щеше да повтори лъжата, при което тя щеше да го изрита веднага и да си намери друга лаборатория, или щеше да си признае.