Изпратих ѝ есемес:
Нещо?
Зачаках.
Телефонът ми изпиука.
Имам, но чакам потвърждение.
Написах отговор:
Нямаме време. Гледай да стане възможно най-скоро.
През възбуденото бръмчене на тълпата чух да се отваря врата. Хари се зададе по централната пътека и зае мястото си до мен.
— Всичко е наред — каза той.
Станах и се приближих до секретаря на Стоукър — ветеран на име Джери. Предишният съдия, при когото работеше, беше алкохолик. Понякога се явяваше в съда толкова пиян, че не беше в състояние да седи изправен. Джери го наливаше с кафе, като същевременно измисляше начини да забаламоса адвокатите, докато шефът му изтрезнее. С други думи, Джери носеше в себе си лоялен ген, какъвто рядко се срещаше сред техническия персонал. След като съдията пияница се пенсионира, Стоукър веднага взе Джери при себе си.
— Джери, трябва да вляза при съдията — казах му аз. — По личен въпрос. Без прокурора.
— Това изобщо разрешено ли е? — попита той. — Свързано ли е с делото?
В този момент Хари се приближи до нас и каза „здрасти“ на Джери. Двамата се познаваха добре. Джери дори бе участвал като крупие в една незаконна игра на карти, която Хари организираше за съдиите в пенсия.
— Еди иска да се види на четири очи със съдията за една минута. Знам, че звучи необичайно, но няма нищо нередно. Кажи на Стоукър, че няма от какво да се притеснява.
Обикновено представител на едната страна по дадено дело не може да разговаря със съдията, без да присъства и представител на другата страна. Така съдиите се застраховат срещу евентуални обвинения в некоректност или пристрастност. Още едно от неписаните правила на професията.
— Е, щом ти казваш, че няма проблем, Хари, добре. Но съдията може да се начумери — предупреди ни Джери.
— Това не би ме изненадало. Как се оправяш с него изобщо? — попита Хари.
— Той не е лош човек — промърмори Джери с примирена въздишка, загатваща, че това определение е евфемизъм за пълен гадняр.
— Дръж се, Джери. Драго ми беше да те видя — каза Хари.
Джери ме преведе през служебния изход и по един коридор стигнахме до кабинета на съдия Стоукър, който седеше зад бюрото си. Тази сутрин цветът на кожата му беше още по-наситено бронзов. Може би очакваше пълчища репортери от световните медии и бе твърдо решил да се представи в най-добрата си форма. Поне както той я разбираше. На мен ми приличаше на човек, потопен във варел с лак за дърво и после прекаран през полираща машина. Изглеждаше толкова неестествено и същевременно характерно за определен тип мъже, които, за да прикрият мрака в душите си, си нахлузваха някаква маска на фалшива нормалност. Само че самите те не бяха сигурни какво е нормално, как изглежда и как се усеща. Затова вземаха екстремни решения.
— Добро утро, господин съдия, бих желал да обсъдим един личен въпрос, ако позволите.
— Изчакайте Джери да доведе заместник областния прокурор.
— Джери няма да води прокурора. Както ви казах, това е личен…
— Джери, къде е господин Дрю Уайт? — прекъсна ме Стоукър.
— Съдия Форд каза, не няма проблем да разговаряте с господин Флин по личен въпрос.
— Той вече не е съдия, Джери. Аз съм съдията по това дело.
— Вие не сте лош човек — каза Джери и излезе от кабинета му, като затвори вратата след себе си.
— Господин съдия — започнах аз, — налице са подозрения за престъпно поведение от страна на заместник областния прокурор. Ако го повикате тук, с това ще му подскажете, че е заподозрян, което ще е процесуално нарушение, евентуално съставляващо възпрепятстване на правосъдието. Аз не влизам без основателна причина при съдии, за да разговарям насаме с тях.
Стоукър се облегна назад в стола си; рунтавите му вежди заиграха върху бронзовото чело.
— Какво става тук?
— Заместник областният прокурор е разпоредил подслушване на защитата. Той чува разговорите ни. С което нарушава поверителността на отношенията между адвокат и клиент. Искам това да престане; искам и всички записи от разговорите ни, които е направил.