31. Блох
В Ню Йорк има няколко частни криминалистични лаборатории. Някои от тях са свързани с базите данни на правоохранителните органи, други не са. Блох паркира пред модерна сграда в един район, граничещ със „Сохо“, „Сивик Сентър“ и „Трайбека“. Лейк влезе вътре и след десет минути излезе.
— Трийсет и шест часа. Ще проверят капачката на спринцовката за микровлакна, ДНК и всякакви следи. Добри са. Ако има нещо за откриване, ще го открият.
— Дано. Нужен ни е пробив — каза Блох, докато потегляше.
Извади телефона си, постави го в стойката на таблото и набра номер, срещу който пишеше „Паркс“.
Паркс беше един от агентите по джинси, които бяха охранявали Тереза Васкес. Двамата с Блох се бяха заговорили, след като линейката дойде да откара Мигс.
— Как си, Блох? — попита мъжки глас.
— Искам да знам успя ли да научиш нещо от хазаина на мансардата.
— Не, каза ми само, че е била наета краткосрочно в месеца, когато беше убита Лилиан Паркър. Човекът платил в брой, нямало нищо подписано черно на бяло, никакви документи за самоличност, банкови сметки и прочие.
— Съжалявам за смъртта на двамата ти колеги вчера — каза Блох.
— Оценяваме това, което направи за Мигс. Ако научим още нещо, веднага ще ти съобщим.
Блох затвори. Пясъчния човек бе наблюдавал апартамента на Тереза Васкес от същото място, откъдето и този на Лилиан Паркър. Художникът можеше да лежи там с дни или дори седмици, преди някой да го открие. А като се имаше предвид, че нито очите му бяха извадени, нито по трупа бяха открити други елементи от почерка на Пясъчния човек, ако те с Лейк не бяха влезли там, едва ли някога щеше да се установи връзка между това и останалите убийства, извършени от Даниъл Милър.
Семейство Нилсен бяха живели на сравнително тиха улица в Ийст Вилидж, напомняща повече на предградие, отколкото на част от Манхатън. За разлика от повечето нюйоркчани те бяха могли да си позволят къща. От кафяв камък, на ъгъл. Сега тя беше празна. След приключване на делото щеше да бъде обявена за продан, но брокерът не очакваше много оферти. Къщата беше може би на деветдесет години. През това време бе приютявала не едно и две семейства. С всяка изминала година стойността ѝ се беше увеличавала.
А сега никой не я искаше.
Ако изобщо я купеше някой, мислеше си Блох, това най-вероятно щеше да е спекулант. Не и семейство, не в този момент. Злото я бе навестило и бе оставило своя отпечатък.
Къщите имаха памет. В този град вероятно нямаше дом, в който да не се е разиграла някаква ужасна сцена, но хората бяха готови да забравят за нея още щом бъде избърсана кръвта. Някои престъпления обаче бяха толкова потресаващи, че оставяха след себе си стигма, която не може да се отмие с белина и сода бикарбонат.
Блох паркира през няколко къщи. Угаси двигателя. Погледна в огледалата, после заоглежда една по една паркираните коли. Нямаше ванове без прозорци. Три коли бяха паркирани пред дома на Дейзи Броудър. Блох бе чела показанията ѝ и бе проучила всичко, което успя да намери за нея. Все пак тя беше свидетел на обвинението, а на Еди му трябваха муниции. Блох бе открила много информация, но нищо от нея не помагаше на защитата.
Госпожа Броудър, както беше известна в квартала, наближаваше деветдесет, доколкото Блох можеше да прецени, и беше в цветущо здраве. Всяка сутрин ставаше в шест часа, правеше гимнастика, изяждаше купичка органично мюсли, следвано от палачинки и няколко парченца бекон, и всичко това полято с две кани кафе. След закуска старицата излизаше из квартала в изпълнение на някое от многобройните си задължения. Преподаваше испански в местното читалище, работеше на половин ден като касиерка в близкия минимаркет, а през свободното си време посещаваше местния фитнес център. Редуваше пилатес с йога и кънтри танци.
Любимка на децата в квартала, госпожа Броудър винаги беше първата им спирка на Хелоуин, защото раздаваше най-хубавите сладкиши. Тя никога не бягаше от въпросите им, когато видеха татуирания номер на ръката ѝ. Беше избледнял и някак малък, защото го бе получила, когато е била, кажи-речи, на тяхната възраст. Спомените от детството ѝ в Полша бяха все така живи в съзнанието ѝ.