Обърнах се и тръгнах към мястото си. Телефонът ми завибрира. Извадих го от джоба си с гръб към съдията и погледнах дисплея. Беше Блох.
— Народът призовава доктор Фарли Климптън — обяви Уайт.
Съдебният лекар. Уайт смяташе да започне с картини на ужаса. Да покаже потресаващи снимки на жертвите. Някои от тези изображения щяха да останат запечатани в съзнанието на съдебните заседатели до края на живота им. А след като ужасът сковеше душите им, той щеше да насочи обвинителен пръст към Кари Милър и да им каже, че вината е нейна. Гледането на такива снимки е травмиращо изживяване, съдебните заседатели щяха да имат нужда да обвинят някого за душевните си страдания и подсъдимата беше идеалният обект за тази цел.
— Смени ме за една минута — казах на Хари и тръгнах към вратата.
Отговорих на повикването, когато бях вече в коридора.
— Какво откри? — попитах Блох.
— Близо сме. Даниъл Милър е познавал вътрешното разположение на къщата на Нилсен. Важно е да разберем какво го свързва с тях.
— Нужно е да действаме по-бързо. Трябва да я открием…
— Мислиш ли, че не съм наясно? Не знам какво бих направила, ако…
— Престани. Това няма да се случи. Няма да допуснем да се случи. Федералните научиха ли нещо от хазаина на таванския апартамент?
— Няма документи. Краткосрочен наем, платен предварително в брой.
— Това не ми звучи добре. Никой в този град не отдава имот под наем, без да проучи наемателя, за да го открие, ако нещата загрубеят.
— Федералните казват, че нямал нищо.
— Хазаинът лъже и мисля, че знам защо. Познавам един човек, с когото можеш да разговаряш. Адвокат е на хора, които дават жилища под наем нелегално. Казва се Арчи Бънзън. Едва ли ще ти снесе нещо доброволно, тъй че може да го попритиснеш. Но да знаеш, че има охрана. Личният му бодигард е бивш борец с прякор Луната. Висок два метра, сигурно към сто и осемдесет кила. Тъпче се със стероиди. Як като бик и коварен като хиена. Внимавай…
— Какво? Смяташ, че не мога да се справя с него?
— Не, исках да кажа — внимавай да не го осакатиш.
33. Еди
С Блох разговаряхме половин час. След като приключих с нея, набрах кантората и Денис вдигна.
— Искам да вземеш триста долара от касата за дребни разходи и да купиш ваучери за храна за двеста долара. След това да наемеш лимузина с шофьор за следобед.
— Какво? А стоте долара за какво са?
— Ще ти кажа по-късно. И още нещо. Ще ти изпратя с есемес един номер. Набери го. Като ти вдигнат, кажи им дума по дума това. Имаш ли писалка?
— Казвай.
— Имаме общ приятел и искаме да му направим изненада, за да му благодарим за обяда, който е организирал. Малко е срамежлив, но си пада по жени с перуки. Неонова блондинка, колкото по-изкуствена, толкова по-добре. Ще платим хиляда долара. Освен това той се пази от ковид, така че тя ще трябва да си сложи маска.
— Това ли е?
— Това е. Запомни ли всичко?
— Какво, по дяволите, си намислил? — попита Денис.
— Упражнявам си професията. Имай ми доверие. След като свършиш всичко, вземи бележника си и ме чакай пред съда по време на обедната почивка.
Ако Денис обещаеше да свърши нещо, все едно вече бе свършено.
Върнах се в съдебната зала и седнах до Хари. Доктор Фарли Климптън беше прав, с лазерна показалка в ръка. Насочена беше към увеличена снимка на Стейси Нилсен, лежаща мъртва до съпруга си.
— Раните по гърдите на Стейси Нилсен, както и при останалите жертви, са нанесени с изключително здрав остър предмет. Може би става дума за двуостър нож с неизвестен произход, почти сигурно някакво екзотично оръжие, вероятно ръчна изработка. Острието е било достатъчно здраво, за да пробие гръдната кост. След пресяването на пясъка, с който бе запълнена раната, и огледа ѝ на рентген не бяха открити метални частици.
Аз се наведох към Хари и прошепнах:
— Някакви изненади?
Той погледна към съдебните заседатели.
Етел Горман извиваше носната си кърпичка с такава ярост, че ръцете ѝ трепереха. Ако се заслушах, почти сигурно щях да чуя скърцането на зъбите ѝ. Останалите изглеждаха като повечето хора, принудени да участват в такова дело. Половината гледаха надолу, като вдигаха глави само при абсолютна необходимост, но после веднага отново забождаха носове в пода. Другата половина притискаха длани към устите си, клатеха глави и облещваха очи при появата на всяко ново изображение.
— Човекът си знае работата, а? — прошепнах на Хари.
Той кимна. На масата пред него имаше купчина листчета със записки по показанията на съдебния лекар.