— Искаш ли да го поемеш ти? — попитах.
Хари се извърна към мен полуусмихнат. Това ми стигаше като отговор.
— Доктор Климптън — каза Уайт, — открихте ли някакви защитни рани по тялото на Стейси Нилсен?
— Нямаше такива — отговори той.
— За да уточним, докторе, имало ли е защитни рани по телата на останалите пет жертви — Маргарет Шарп, Лилиан Паркър, Пени Джоунс, Сузана Ейбрамс и съпруга на Стейси Нилсен? Някакви наранявания при опит за самоотбрана?
— Никакви.
— Всичките ли жени жертви са нападнати с нож?
— Да.
— И всичките ли са били упоени?
— Да, с инжекция в областта на шията.
— Имаше ли белези от убождания или одрасквания другаде по телата, които да сочат борба?
— Не.
— От позициите на вашия доста обширен опит при работа с жертви на нападения с нож не е ли необичайна тази липса на защитни рани?
— Твърде необичайна.
— Отново, от позициите на вашия обширен опит бихте ли предложили някакво обяснение на този факт?
Той прочисти гърлото си и отпи от чашата с вода. Това беше издайническо.
Прокурор Уайт беше подготвил внимателно показанията на свидетеля. Беше го инструктирал. Притискал го беше дотам, докъдето е бил готов да поддаде. С последния си въпрос Уайт бе достигнал границата и аз виждах, че Климптън не е щастлив. Той насилваше собствените си показания, за да даде на обвинението онова, което то искаше.
— Възможно е — започна Климптън — причината за липсата на защитни рани да е присъствието на трето лице, което е удържало жертвата по време на нападението.
Уайт се извърна към съдебните заседатели и бавно, с тържествуващ тон повтори отговора, след което каза:
— Благодаря ви, свободен сте.
— Един момент, господин съдия, ние имаме въпроси към този свидетел — обади се Хари, после се извърна към мен и прошепна: — Как искаш да подходя?
Двамата с Хари вече бяхме обсъдили стратегията. Има много начини да бъде сразен един свидетел и много различни тактики, които могат да се приложат по отношение на експерти като Климптън с голям опит в съдебните дела.
— Онова за третото лице, което уж удържало жертвата, го извади от зоната му на комфорт — казах аз.
— Съгласен. Значи или го млатим като Джо Фрейзър, или го бъзикаме като Лари Дейвид. Аз залагам на второто.
— Абсолютно, скъсай го от бъзик.
Хари грабна адвокатския бележник и автоматичната си писалка, заобиколи масата на защитата и се изправи срещу свидетеля, сияйно усмихнат.
Кръстосаните разпити са като дребните измами на карти. Нужен е верният стил за съответния обект. Първата опция с такъв като Климптън беше да му се нахвърлим като Джо Фрейзър — легендарен боксьор с убийствен удар, който приклещваше противника си в ъгъла. Боксьорите използват ринга и пространството между себе си и противника по различни начини. Анджело Дънди, самият той легендарен треньор, някога беше казал, че Али обичал да се боксира в стая, Тайсън — в килер, а Фрейзър — в телефонна кабина. Стилът „Фрейзър“ при кръстосания разпит означаваше от самото начало да натикаш свидетеля в ъгъла и да го бомбардираш с трудни въпроси един след друг с надеждата, че някой от тях ще го нокаутира.
Хари реши да използва стила на Лари Дейвид.
— Доктор Климптън — каза той, като наместваше очилата си, — преди да започнем, позволете ми да ви благодаря за показанията и за почтителното отношение, което проявихте не само към жертвите, а и към техните семейства. Знам, че днес тук изпълнявате професионалния си дълг, но вашият ентусиазъм, колкото и да е похвален сам по себе си, ви е подвел. Нека да поправим тези грешки. Един момент, позволете да погледна бележките си…
Класическото встъпление на Лари Дейвид. Хари не бе задал въпрос. Беше направил комплимент на професионалист, след което му бе казал, че е направил някои грешки, които той ще му помогне да поправи. После — пауза. За да може Хари да си прегледа бележките. Разбира се, той нямаше нужда да ги чете. Времето му бе нужно, за да могат съдебните заседатели да асимилират казаното от него, като същевременно отчетат, че Климптън не е направил опит да оспори думите му. Свидетелят нямаше въпрос, на който да отговаря, затова като професионалист изчакваше да му го зададат. Междувременно съдебните заседатели си мислеха, че той приема, че е допуснал грешки. Те не са били от злонамереност — просто е бил твърде ентусиазиран. Това е начин да използваш авторитета на свидетеля срещу самия него, който е по-ефективен, защото го превръща в свидетел на защитата, а не на обвинението.