— Значи казвате, че Кари Милър е държала ножа, не съпругът ѝ?
— Възможно е.
— От колко време сте съдебен лекар?
Лари Дейвид не вършеше работа. Климптън беше прекалено хлъзгав. Хари се готвеше да го притисне като Джо Фрейзър. Видях го накъде бие, вдигнах айпада от масата и потърсих един документ.
— От петнайсет години — каза Климптън.
— И сте чели докладите си за жертвите, докато се подготвяхте да дадете показания днес?
— Да.
Хари посегна към мен и аз му подадох айпада с отворена на екрана съответната страница от доклада на Климптън.
— Това е от вашия доклад за Стейси Нилсен. Заключителният абзац гласи: „Острието е пробило кожата и е проникнало през гръдната кост с голяма сила в резултат от един-единствен удар. Това означава, че извършителят е физически силен. Може би много по-силен от повечето мъже“.
Климптън преглътна, но главата му почти не помръдваше. Сигурно беше започнал да се поти отпреди, защото сега забелязах по челото му едри капки.
— По-нататък пишете: „Това съответства на раните, открити по всички останали жертви. Жесток удар, нанесен с огромна сила“.
— Да, ъъъ…
— Кари Милър едва ли тежи повече от петдесет килограма. Тя не е нанесла тези рани, нали, докторе?
Ъперкът в стил Джо Фрейзър.
— Амиии… може би не.
— За да стане ясно и за съдебните заседатели, във вашето експертно мнение няма нищо, което да сочи, че Кари Милър е била вторият нападател в някое от тези убийства, нали така?
Климптън бе дал всичко от себе си, за да услужи на прокурора. Сега искаше само да се махне от свидетелското място, личеше си. Той буквално се гърчеше на стола, сякаш беше покрит с огнени мравки.
— Като се замисля, с оглед на всичко, което знам до момента… не. Не мога да потвърдя, че е имало втори нападател.
Фрейзър печели с нокаут.
— Благодаря ви, че пояснихте позицията си, докторе — каза Хари и се върна на масата на защитата.
Когато прокурорът се надигна за полагащите му се уточняващи въпроси, Климптън почти се беше смъкнал от стола си. Хитър и опитен, Уайт знаеше, че не може да изстиска от него повече нищо. Този свидетел беше свършен.
— Нямам въпроси — заяви Уайт.
Хари седна и ми прошепна:
— Не се въодушевявай много. Имаме още доста време да загубим това дело.
Стоукър погледна часовника на стената, който показваше 12:45 ч.
— Ще прекъснем, за да може съдебните заседатели да обядват. Връщаме се в два и петнайсет. Господин Уайт, стига ли ви времето, за да подготвите следващия си свидетел?
— Ще бъдем готови, господин съдия — каза Уайт. — Въпросът е дали господин Флин ще е готов.
— Ще разберем след обедната почивка — отвърна Стоукър.
34. Еди
Двамата с Хари си намерихме маса в ресторант „Комодор“. Аз не се храня в такива заведения. Карам на сандвичи и палачинки, приготвени вкъщи, а ако бързам — един хотдог ми върши идеална работа. Заведенията с колосани покривки и винени листи ме изнервят. Никога не знам кой прибор да ползвам и дали го държа правилно. Масата беше за четирима, в най-отдалечения ъгъл, близо до кухнята. Такива маси обикновено се пазят за клиентела, която управителят не желае да вижда в ресторанта си.
Като много нюйоркски ресторанти „Комодор“ наподобяваше луксозен бункер. Витрините бяха със силно затъмнени стъкла. На масите светеха малки лампи с абажури, а на всеки три-четири метра от тавана висяха огромни електрически крушки в индустриален стил. За някои хора това придаваше интимност на заведението. За мен означаваше невъзможност да прочета менюто. И все пак вътре миришеше на добър ресторант. Ароматът на печено месо, оваляно в дъхави билки, обикновено ми отваряше апетит. Но днес бях твърде притеснен, за да ям каквото и да било. Бях дошъл тук по работа.
Оберкелнерът ни настани на една маса и предложи вода. Обикновена или газирана? Хари каза, че ще пие бира, понеже нямал вяра на водата, и подкрепи мисълта си с цитат от комика У. К. Фийлдс:
— „Виждали ли сте какво оставя водата по тръбите?“ Избирам бирата.
Аз поисках едно пепси.
— Кога очаквате останалите?
— Скоро — каза Хари. — Междувременно, добри ли са ви стековете?
— Разбира се, веднага ще пратя сервитьора да вземе поръч…
— Просто му кажете да метне два стека на скарата. Алангле. Благодаря.
В ресторанти като този има йерархия. Класова система, която важи не само за салона и кухнята, а и за клиентите.
Оберкелнерът се усмихна така, сякаш би метнал майките ни на скарата си, и се отдалечи.
— Смяташ ли, че номерът ще мине? — попита Хари и покри скута си с колосаната салфетка.