Този път по изключение трафикът в тунела „Холанд“ не беше много натоварен и след час Блох навлезе в индустриалната зона на Байон, Ню Джърси — лабиринт от складове, фабрики и депа на спедиторски фирми. Адресът, който Лейк бе свалил от базата данни на комисията, се оказа стара тухлена постройка, заобиколена от ръждива телена ограда като някоя птицеферма. Ако се съдеше по двукрилата дървена врата, някога вероятно бе служила за склад или гараж. Всички прозорци бяха счупени. Явно някакви деца ги бяха целили с прашките си.
Слязоха от джипа и огледаха веригата и катинара, с които беше заключена портата на оградата. Не бяха нови, но не и много стари. По тях нямаше ръжда.
— Добро място за скривалище — отбеляза Лейк.
Блох се върна при колата си, извади от багажника си лост „кози крак“ и го подаде на Лейк. После измъкна магнума си и каза:
— Когато сме пристигнали, катинарът е бил разбит.
На него му бяха нужни две напъвания с лоста, за да приведе катинара в описаното състояние. Откакто бяха дошли, Блох не бе забелязала друго превозно средство или човек да минава по улицата и не допускаше шумът да привлече внимание. Огромната двукрила врата обаче беше проблем. Чакълена алея заобикаляше сградата от всички страни. На едната стена имаше стоманена врата, боядисана в синьо може би преди четиресет години. Ключалката ѝ обаче беше нова. И в добро състояние. Лъскава и смазана. За разлика от вратата. Някой искаше да ползва пълноценно мястото, но без да привлича внимание.
Двамата обиколиха отвсякъде сградата, но не намериха по-лесен начин за проникване в нея. На около три метра над равнището на земята имаше редица изпотрошени прозорци. Всеки беше метър на метър.
— Я ме повдигни — каза Блох.
— Сигурна ли си? — попита Лейк. — Ако влезеш вътре и после не можеш да отвориш тази врата…
— Ще намеря начин — отвърна тя и пъхна оръжието си в кобура.
Лейк пусна лоста, облегна гръб на стената леко разкрачен, сплете пръстите на ръцете си и ги подложи като стреме. Блох направи две крачки за засилка, стъпи в шепите му и се подпря с длани на раменете му. Той я повдигаше и избутваше, докато ръцете ѝ достигнаха перваза на прозореца. Беше си мислила, че от стъклото не е останало нищо, но в металната дограма все още стърчаха като зъби остри парченца и тя поряза прасеца си на едно от тях, докато прехвърляше крака си през перваза, после скочи от другата страна. Глухият удар от съприкосновението на подметките ѝ с бетонния под отекна между голите стени.
Блох щракна джобно фенерче и се огледа.
Помещението някога бе ползвано за склад. На отсрещната стена имаше тежки железни стелажи чак до тавана. Покривът беше от гофрирана ламарина, тук-там редуваща се с плексигласови плоскости, явно предназначени да пропускат светлина, ако не бяха толкова мръсни. Подът беше осеян с части от машини и инструменти и тя трябваше да внимава къде стъпва. В сградата нямаше, кажи-речи, нищо друго освен няколко купчини дървени палети. Една част от пространството беше преградена за офис. Вратата беше затворена, но на нея имаше прозорче.
Блох угаси фенерчето си.
Във външната стена на офиса или имаше дупка, която не бе забелязала при огледа, или в сградата все още имаше електричество.
Защото в офиса се виждаше бледа светлина като от слаба електрическа крушка.
Или от фенерче, което някой държеше в ръка.
38. Блох
Възможни бяха всякакви обяснения за светлината в този малък офис. Не беше силна, така че можеше да идва от дисплея на ползван наскоро мобилен телефон, от настолна лампа или от нещо също толкова безобидно.
Или пък вътре беше застанал Пясъчния човек с фенерче в едната ръка и пистолет в другата. Готов да ѝ светне в очите и в същия миг да изпразни пълнителя в гърдите ѝ.
Блох си каза, че би било по-добре, ако и Лейк бе дошъл с нея. Тръгна бавно встрани, без да отделя очи от прозорчето на офиса, докато стигна до една от тухлените колони. Огледа се бързо, колкото да се ориентира, и забеляза, че е само на метър-два от боядисаната стоманена врата. Отвътре нямаше резета. Беше заключена. За да се отвори, трябваше ключ.
Лейк сигурно я бе чул отвън, защото почука по вратата.
Искаше да му каже да пази тишина, защото може би не е сама. Голямото ѝ предимство беше, че който и да се намираше в офиса, не знаеше, че тя е пред вратата му. А ако това беше Пясъчния човек, за нея и най-незначителното предимство беше ценно. Той беше опасен и тя не искаше да го подценява.
Не ѝ оставаше друго, освен да действа. И то веднага, докато все още разполагаше с предимството на изненадата. Подмина вратата и обиколи периметъра на помещението, за да се приближи под ъгъл към офиса, а не фронтално. От тази страна нямаше прозорец. Той нямаше как да я види, че се приближава.