— Разбирам. Тогава не е ли възможно кръвта по блузата на клиентката ми да е попаднала там чрез вторичен пренос?
— Възможно, да. Но малко вероятно.
— И е напълно възможно, когато съпругът на моята клиентка, установеният убиец на Стейси Нилсен, се е съблякъл в дрешника, който е общ за двамата, част от кръвта по дрехите му да е попаднала върху блузата на моята клиентка, нали?
— Отново, възможно е, но малко вероятно — каза Джонсън, леко повишавайки глас.
Той беше започнал да забелязва погледите на съдебните заседатели. Вече и Дрю Уайт го гледаше някак особено, а Джонсън нямаше представа защо.
Аз реших да го просветя.
— Защо казвате, че е малко вероятно? — попитах.
Знаех отговора му, преди да го бе изрекъл. Защото така казват всички специалисти по кръвни пръски, когато правдоподобната последователност на събитията се отклони от тяхната версия. Бях чувал този отговор десетки пъти. Също и Джонсън, който бе участвал в стотици дела. Той се намираше на границата на експертните си познания и го знаеше. Беше уязвим, затова, когато проговори, едва ли не крещеше, за да го чуе целият град:
— Защото не смятам за възможно някой да изцапа с кръв себе си или дрехите си посредством вторичен пренос, без да забележи.
Ето, каза го. Обяснението си. Точно както бях очаквал.
— Наистина ли? — попитах и вдигнах длан, така че и Джонсън, и съдебните заседатели да я огледат хубаво.
Джонсън присви очи и се наведе напред.
— Професор Джонсън, дължа ви извинение — казах. — Преди да стана, си бях записал нещо с писалката на моя колега и изцапах ръката си с мастило.
Върху дланта ми имаше кръгло тъмночервено петно от писалката на Хари. От това, че бях завъртял леко копчето на буталото, за да изстискам малко мастило в ръката си. След което се здрависах с Джонсън и с времето го изнервих дотам, че да почне да си поглажда брадата. Той вдигна ръце и видя изцапаната си длан и пръсти.
Брадата му също беше цялата в червено мастило. Белите кичури бяха почервенели. Съдебните заседатели бяха видели това. Хората в залата също го бяха видели. Прокурорът го бе видял, а сега всички го виждаха.
С изключение на Джонсън.
— Имате мастило по себе си. Вторичен пренос. Та какво бяхте започнали да казвате? Че човек не може да изцапа дрехите си с кръв, без да забележи?
Той гледаше невярващо мастилото по ръката си и клатеше глава.
— Професоре, вие не сте в състояние да кажете кога онази кръв е попаднала върху блузата на клиентката ми, нито къде е станало това, нито как, нали така?
Той само клатеше глава, докато гледаше втренчено ту дланта си, ту мен. В погледа му се четеше неистово желание да извлече със сила някаква биологична материя от лицето ми.
— Нищо, професоре. Не е нужно да ми отговаряте. Съдебните заседатели видяха достатъчно. Оставям ви с кръвта по ръцете. Пардон, исках да кажа мастилото.
42. Блох
Раменете на Блох горяха.
Ръцете ѝ замръзваха. Бяха станали безчувствени от допира с лоста за смяна на гуми, който повдигаха и стоварваха с всичка сила върху леда. Лейк използваше козия крак и двамата заедно удряха настървено по ледения блок, обгръщащ отвсякъде чувала с трупа. Така постепенно бяха отстранили една педя от него. Оставаха още много педи.
Блох замахна с лоста и в момента на съприкосновението си с леда той се изплъзна от ръцете ѝ и издрънча на пода. Останала без дъх, тя духна в шепите си и разтри длани една в друга.
— Гръбнакът ми не издържа повече. Трябва да прекъсна за малко. Хайде, седни. Ако не си дадем почивка, ще се нараним — каза Лейк.
Блох вдигна лоста от пода и замахна към вътрешността на фризера. Лостът отново се изплъзна от ръцете ѝ и отскочи във въздуха.
— Стига! Поеми си дъх! — скара ѝ се той.
Твърде изтощена, за да отговори, Блох седна на пода и се облегна на фризера.
— Ти май наистина нямаш доверие на федералните? — каза тя. — Странно, като се има предвид, че си бил един от тях.
— Бях, да. Но никога в истинския смисъл на думата. В Бюрото имат определен манталитет, към който така и не успях да се нагодя за нищо на света.
— Какво имаш предвид?
— Е, нали разбираш? Изпълняване на заповеди, уважение към началството, съблюдаване на ведомствената политика. Такива работи. Аз не ги спазвах, ако ги смятах за погрешни. А в Бюрото много неща са погрешни, но никъде до такава степен, както в преследването на серийни убийци.
— Какво искаш да кажеш? — попита Блох.
— Цялостният им подход е погрешен. Профилът на един сериен убиец струва толкова, колкото анализаторът, който го е съставил. Ако се придържат изцяло към политиката на Бюрото, вероятно не струва нищо. Те си бяха въобразили, че могат да разкрият извършителя, ако анализират методите му и психологията на убийствата — теорията е, че могат да открият личностните му особености в действията му, но това не е начинът, по който постъпват хората. Един човек, който излиза нощем да убива хора, не проявява същите особености, които определят начина му на обличане или на разговор с клиентите иззад гишето на „Уолмарт“ през деня. Ние се нагаждаме към различни обстоятелства. Моето мнение е, че на местопрестъплението не търсиш човека, а само убиеца.