Лейк отмести с лоста парче лед, което тежеше може би двайсет килограма.
Вече имаха достъп до ципа, минаващ през центъра на чувала. Блох извади от ботуша си сгъваем нож и внимателно направи разрез в чувала — двайсетина сантиметра, колкото да стигнат с ръка през дупката в леда.
Докато тя държеше фенерчето, Лейк разкъса чувала.
Блох изпусна фенерчето във фризера, зави ѝ се свят. Подпря се на стените на сандъка и се наведе над отвора. Дъхът ѝ спря.
Много отдавна не беше плакала. Усети познатия прилив на ендорфини, онова надигане от стомаха към гърлото, лепкавия вкус в устата.
Затвори очи, като се бореше с порива си да рухне и да заплаче. После се изправи, извади мобилния си телефон и натисна бутона за Еди Флин.
43. Еди
Уайт нямаше уточняващи въпроси към изцапания с мастило експерт по ДНК.
Когато един от свидетелите ти колабира, има два начина да реагираш. Да се опиташ да замажеш щетите или да го изкараш колкото се може по-бързо от там и да повикаш нов свидетел. Прокурорът избра второто. Следващият свидетел трябваше да бъде добър. Почти непоклатим.
— Народът призовава госпожа Дейзи Броудър.
Идеално.
Дребна старица с бяла коса, облечена в елегантен сив костюм с блуза на синьо-бели райета, се зададе с уверена крачка по пътеката. Движеше се с такава лекота, че ми напомняше едно от онези комични телевизионни шоута, в които артисти се правят на възрастни инвалиди, докато не се метнат на скейтборд и не побъркат публиката с някакви страхотни изпълнения. Госпожа Броудър приличаше на такава артистка. Беше кожа и кости, сякаш цялата ѝ мускулатура бе изсмукана с помпа. Ръцете ѝ бяха деформирани от артрит. Възрастта беше изписала историята на живота ѝ с фини бръчици навсякъде върху кожата ѝ, а по ръцете и челото ѝ имаше кафяви старчески петна.
Видял възможност да се изяви, Уайт скочи от мястото си и заобиколи припряно масата, за да подаде ръка на госпожа Броудър. Искаше да я подкрепи, докато се настани на свидетелското място.
Тя го отпрати с жест. Госпожа Броудър не се нуждаеше от помощ. Уайт се почувства глупаво, но я погледна с най-топлата си фалшива усмивка, след което се върна на масата на обвинението. Тя се закле в Библията да казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината и нека Бог ѝ е на помощ. Отдавна съм спрял да броя хората, които съм наблюдавал да полагат тази клетва. Повечето нервничат, объркват ръката, която трябва да сложат върху Библията, потят се и сричат клетвата, макар че съдебният служител е до тях и им я диктува. Иска се само да повтарят след него. Някои приемат това сериозно или поне се преструват, опитвайки се да покажат нещо като искреност, докато всъщност се издават какви лицемери са.
Госпожа Броудър обаче беше от сериозните. Повтори високо и ясно всяка изречена от служителя дума, сякаш наистина вярваше в клетвата. Все едно я рецитираше на първия мач от Световното първенство по бейзбол от могилката на питчъра на Янки Стейдиъм. Когато свърши и съдията я покани да седне, тя му благодари като на глуповато, но любимо внуче.
— Госпожо Броудър — започна Уайт, — спомняте ли си къде бяхте през нощта срещу десети юни тази година?
Тя кимна и каза:
— Младежо, спомням си точно къде бях, какво вършех и какво се случи във въпросната нощ.
Уайт се усмихна и ми хвърли бърз поглед, който намекваше, че тази свидетелка няма да се хване на тъпите ми номера. Аз нямах нужда да ми го казва. Госпожа Броудър щеше яко да ме озори. Някои свидетели не можеш да ги разбиеш с нищо. Те са като бронирани. А Кейт разчиташе на мен. На Хари. На Блох.
— Просто слушай — прошепна ми Хари. — Винаги се намира пролука. Изчакай да я видиш.
— Госпожо Броудър, защо не ни кажете къде бяхте и какво видяхте онази нощ?
— Гледах филм. „Хищникът“ с Арнолд Шварценегер. Бях стигнала до половината, където убиват Хокинс, когато случайно погледнах навън през прозореца и видях отсреща двама души, мъж и жена. Минаваха покрай къщата на семейство Нилсен, но сякаш не бързаха.
— Какво искате да кажете с това „сякаш не бързаха“?
— Вървяха много бавно. Това привлече вниманието ми. Всеки в Ню Йорк бърза за някъде. Тези двамата не бързаха за никъде.
— И какво стана после?
— Ами не обърнах много внимание. Продължих да си гледам филма. След около пет минути те се върнаха. Пак минаха покрай къщата на Нилсен. Изведнъж се спряха, обърнаха се и застанаха на тротоара, като просто я оглеждаха.
— Колко време останаха там?