Той замръзна, стиснал в ръце кожената чанта. Очите му бяха затворени.
— Били са. И аз като теб повярвах на Кари. А сега също съм разколебан. Не получихме пълната картина от нея, знам. Но също така знам, че нямаме избор. Трябва да спечелим това дело заради Кейт.
— В къщата е имало две малки деца… — казах аз, но не довърших мисълта си. Някои истини твърде трудно се изричат на глас.
— И какво предлагаш? Да се откажем? Да оставим Кейт в ръцете на Пясъчния човек, ако не е вече мъртва?
— Не, разбира се, но това не значи, че съм сляп за всичко това. Кари крие нещо или носи някаква вина. Личи си отвсякъде. Може да не е участвала в убийствата, но е знаела за тях. Убеден съм, че е знаела. Това е единственото логично обяснение.
Исках да добавя още нещо, но видях Уайт да се приближава към нас с голям кафяв плик в ръка.
— Както ни бе наредено — каза той. — Това са телефонните разпечатки от подслушването. Никаква част от събраната информация няма да се използва в това наказателно производство.
Поех плика, счупих печата и извадих пет-шест разпечатки от телефонни разговори. Брой повиквания, номера, продължителност — всичко беше подредено в колони. Имаше защипани с кламер страници за моя телефон, както и по една за телефоните на Блох, Кейт и Хари. Определено ни бяха налазили бързо, но едва ли бяха открили нещо ценно. Бях сигурен, че тези разпечатки ще са ни от полза.
Понеже знаех, че Уайт е разполагал с тях, но не ги е разкрил досега, значи в нито един от разговорите не беше открил нищо инкриминиращо. Разпечатката на позвъняванията от и до телефона на Ото беше дълга пет страници с посочени телефонни номера. Трябваше да отделя време и да проверя чии са номерата, но нямаше транскрипти на самите разговори. Уайт вече излизаше, когато го повиках и той се върна.
— Къде са транскриптите на разговорите? — попитах го.
— Няма такива — отвърна той.
— Какво искаш да кажеш?
— Нашата съдебна заповед ни даваше право да следим всички разговори, но да транскрибираме и използваме като доказателство само инкриминиращите. Не открихме нищо инкриминиращо. Освен това тя нито веднъж не е говорила с адвоката си.
— Не ти вярвам — заявих аз.
— Смяташ ли, че ако имах нещо срещу Кари Милър, щях да го потуля? Напротив, Флин, щях да ти го навирам в лицето. Съжалявам, няма нищо. Беше чиста загуба на време.
И той си тръгна заедно с антуража си. В цялата тази ситуация около разговорите имаше нещо много нередно. Усещах го, но още не можех да го видя. Нямах доверие на Уайт — ако имаше коз в ръкава си, готов да бъде изигран в подходящия момент, той нямаше да се поколебае.
Погледнах телефона си. Имах две пропуснати позвънявания от Блох преди петнайсет минути. Двамата с Хари бяхме последните останали в залата. Обадих ѝ се моментално.
— Какво става? — попитах я.
— Не е Кейт.
Затворих очи, вдигнах глава към тавана и безмълвно казах една молитва.
Още една жертва на Пясъчния човек. Но коя ли…
Понякога, като погледнеш света около себе си, нищо не изглежда напълно в ред. Все нещо е някак накриво, не както би трябвало да бъде или направо наопаки. Усещаш проблема, но ти е трудно да намериш решение.
Решението често идва от друг възникнал проблем. Усещането е, сякаш подсъзнанието ми е работило самостоятелно върху нещо в продължение на дни непрекъснато, без аз да знам. И изведнъж последното парче от мозайката си пада на мястото и — бам!
Като магия.
— Кажи ми за жертвата.
— Нарязана е на парчета, за да влезе във фризера. Само толкова засега. Все още не се вижда лицето…
— Има ли липсващи парчета?
Последва мълчание, после Блох попита:
— Как се досети за това?
Разговаряхме десет минути. Договорихме план.
— Какво става? — попита Хари.
— Време е да дадем на онази репортерка ексклузивното ѝ интервю — казах аз.
45. Кейт
Отначало дойде болката. После — мракът.
Главата и шията ѝ пламтяха от зверска болка — най-силната, която някога бе изпитвала. Сякаш някой беше доближил ацетиленова горелка до мозъка ѝ и го бе загрял до гореща розова топка от вряща тъкан.
Тя усещаше натиск върху гърдите си и си даде сметка, че е от брадичката ѝ. Опита се бавно да повдигне глава. Раздиращ спазъм премина по мускулите на шията ѝ. Бяха напрегнати и изопнати до краен предел, след като бе прекарала един бог знае колко време в безсъзнание. Трябваше да се пребори с тях. Опита се да подпре брадичката си с длан, но ръцете ѝ бяха вързани на гърба.