Едва тогава си даде сметка, че седи на стол. Кабелите, които се впиваха в китките ѝ, я фиксираха за облегалката на стола.
Очите ѝ се отвориха. Примигна. Мракът около нея си остана. Никъде не се виждаше светлина.
Преглътнатата слюнка опари гърлото ѝ, което сякаш бе разранено. Пое си бързо дъх два пъти, стисна зъби и се насили да вдигне глава. Болката във вратните мускули бързо бе изместена от пулсиращо главоболие, сякаш мозъкът ѝ съобщаваше, че не му харесва тя да движи врата си. Беше толкова силно, че Кейт извика и по лицето ѝ се стекоха сълзи. Устата ѝ бе пресъхнала. Сякаш беше изгоряла на слънце и устните ѝ бяха напукани. Когато се опита да ги овлажни с език, усети вкус на кръв.
Изскимтя и от пулсиращата болка в черепа си едва не изгуби съзнание.
Кейт притисна гръб към облегалката на стола, за да отпусне раменете си, и се съсредоточи върху дишането си. Знаеше, че ако не диша дълбоко, ще повърне и ще изпадне в паника, при което положението ѝ ще се влоши още повече.
Болката се замени с объркване. Какво правеше тя тук? Нима сънуваше?
Объркването отстъпи на спомените.
Ръката върху устата ѝ.
Дъхът по шията.
Убождането с иглата.
Песента, онази проклета песен.
А сега — тук. Къде се намираше?
Мисленето ѝ помагаше.
Баща ѝ бе носил синята униформа на нюйоркски полицай двайсет години, преди да върне значката си. Спомняше си историята му как се озовавал на тясно. Така му викаше. На тясно. Не как е бил притиснат зад патрулката, докато някакъв подивял гангстер я е превръщал в швейцарско сирене с картечния си пистолет; не как е увещавал самоубиец да слезе от корниза на десететажна сграда, озовал се там, защото по погрешка в надрусано състояние удушил с възглавница собственото си бебе; не и как е видял партньора си да налапва дулото на гладкоцевна пушка само защото е почукал на грешната врата в погрешния квартал.
На тясно.
С това баща ѝ се опитваше да ѝ каже, че разликата между живота и смъртта е в умението да обмисляш и да вземаш правилните решения. Там беше ключът към оцеляването — в доброто решение. Винаги имаше нещо, което човек можеше да направи, за да влоши или оправи нещата.
Очите на Кейт бавно се адаптираха към гъстия мрак. Дишането ѝ се забави. Вече можеше да чува звуци, да усеща миризми, да вижда.
Нямаше много за гледане. Тя не различаваше никакви форми в тъмното освен нещо над главата си, което може би приличаше на открехнат тавански прозорец. Не можеше да определи на какво разстояние е, но ѝ се струваше доста по-близо, отколкото би трябвало. Запита се дали столът, за който е вързана, не е поставен върху маса, понеже имаше чувството, че ако стъпи на него, главата ѝ ще опре в тавана.
Въздухът излизаше шумно от гърлото ѝ, макар че вече контролираше дишането си. Издаде тих звук: ууу. Той се върна при нея почти мигновено, едновременно плътен и някак приглушен. Предположи, че се намира в много малко и тясно помещение с бетонни стени. Нещо като преддверие към бункер.
Босите ѝ стъпала опипаха студения под. Определено беше бетон. Равен, масивен и гладък. Имаше още нещо, което караше стъпалата ѝ да се плъзгат. Не беше натрупана мръсотия.
А пясък.
За миг ужасът ѝ се върна с удвоена сила. Но тя го потисна, дишайки дълбоко, докато овладя нервите си.
Миризмата наоколо беше позната и силна. На грес. На моторно масло. И на метални инструменти.
Миришеше на гараж и тази миризма никак не се връзваше със смътните очертания на онова, което я заобикаляше. Затрепери. Все още беше по нощница и усещаше студения въздух по кожата си. Потрепванията на тялото ѝ, подобни на пулсиращия ритъм на двигател, възпламениха пожар в главата ѝ. Болката бе поотслабнала, но студът, страхът и треперенето я събудиха напълно. Сякаш някой бе заменил мозъка ѝ с една от онези големи разрушителни топки, с които събаряха сгради, и най-малкото движение я засилваше към стените на черепа, за да отскочи от тях или да пробие навън.
С болката дойде и прилошаването. Тя затвори очи, опитвайки се да запази спокойствие. Да мисли.
Беше жива. Сама не знаеше защо. Пясъчния човек не вземаше живи пленници. За това можеше да има две причини.
Първата: че тя е заложница. За пред полицаите или пред Еди. Разменна монета. Това ѝ се струваше най-логичното обяснение.