Сега каналът беше покрит със стоманена плоча. Ако тя успееше някак си да я премести, щеше да излезе от там.
Чу шум, наподобяващ изпукване, изхрущяване. После нещото, произвело шума, издаде различен звук. Гугукане и плясък на гълъбови крила.
Беше птица. Само някаква глупава птица.
Кейт се спря да помисли. Трябваше да се махне от тук.
Само че нямаше представа как.
46. Откъс от дневника на Кари Милър
5 юни
В живота ми имаше само един човек, на когото си мислех, че мога да имам доверие.
Родителите ми починаха. Нямам братя и сестри. Откакто с Даниъл живеехме заедно, виждах все по-рядко приятелките ми. Той все ме насърчаваше да им ходя на гости — да си правим „момичешки партита“, както им викаше, но те постепенно изчезнаха от живота ми. Клеър, Ванеса, Сюзън — всички още живееха в Ню Йорк. Все в същите мизерни апартаменти. И работеха на същите мизерни места. Щом ме видеха да се задавам с моята „Тесла“, лицата им посърваха. Когато плащах вечерята или сметката в бара, нещо ги ядеше отвътре. Нищо не казваха, но то си личеше по насилените им усмивки и сухите благодарности. Между нас беше забит клин. Парите не ме бяха променили, но нещата вече не бяха същите. Скоро те спряха да ми се обаждат. Не исках да се чувстват неудобно, опитах се да поговорим, особено с Клеър. Тя каза, че за нея няма разлика и ѝ е приятно да се срещаме. Но аз виждах, че отношението ѝ е различно. Усещах го.
Даниъл нямаше приятелски кръг. Не и в истинския смисъл на думата. Ходехме на филмови премиери, на благотворителни балове, коктейли, галавечери в клуба му — на такива места, за които само бях мечтала и виждала единствено по телевизията. Но хората там не бяха наши приятели. Те се появяваха на тези събития, за да бъдат видени и да се запознаят с други хора, които им се струваха с власт и влияние.
Нямаше с кого да говоря за това. Не и с приятелките ми във всеки случай.
Затова позвъних на един човек, на когото знаех, че мога да доверя тайната си. Той ми беше казал, че мога да му се обаждам по всяко време. Умееше да пази тайна, защото това му беше работата.
Кантората на Ото приличаше на галерия, предлагаща произведения на изкуството за богати клиенти. Мебелите в чакалнята бяха старинни и много красиви. Не се налагаше да чакам дълго, преди секретарката да ме покани в кабинета му. Стените бяха покрити с дъбова ламперия и старинни библиотеки, тук-там светеха елегантни лампи със зелени абажури, а на бюрото имаше красива орехова кутия със скъпи пури.
Отначало Ото разговаряше предпазливо с мен в отсъствието на Дани. Спомена нещо за възможен конфликт на интереси, понеже Дани му беше клиент. Казах му, че е важно да знае и това за Дани. Казах му, че трябва да споделя с някого — че не съм в състояние да тая повече истината в себе си.
Може би го трогна треперенето на гласа ми, докато говорех, умолителният ми тон. Или изражението на лицето ми. Каквото и да беше, Ото свали маската на адвокат, пресегна се през бюрото и хвана ръцете ми.
Попита ме дали Дани ме бие. Вероятно бе чувал достатъчно истории от свои клиенти, водил бе достатъчно дела, за да усети почти мигновено тайните, които хората пазят в себе си.
Аз му разказах. Всичко му разказах. За късните прибирания. За полицая, дошъл у дома. Как Дани го излъга и после ме накара и аз да излъжа. За вана, който дори не подозирах, че съществува. За душовете, които вземаше в малките часове на нощта. За обиците, които ми подари, и снимката на Маргарет Шарп със същите обици. За двата пръстена и как за пръв път бе пуснал пералня… в три часа сутринта.
Долната му челюст увисна, но нищо не излизаше от устата му. Виждах възможни реакции да се гонят по лицето му като картинките на слот машина и докато се чудеше какво да каже и как да го каже, челюстта му висеше. Облиза устни.
Забелязах, че онова, което му бях разказала, го удари право в стомаха. Но още не го беше осмислил. Още не. Защото ми каза, че не вярва Дани да е убиец. Аз отговорих, че само преди месец и аз не бих го повярвала, но оттогава са се събрали твърде много неща, които не мога да игнорирам. Казах му, че вероятно съжителствам с убиец.
Извадих този дневник и му казах да сравни датите, когато Дани ми е подарявал бижута след нощни отсъствия — падаха се след всяко убийство на Пясъчния човек. Това накара Ото отново да се замисли.
Попита ме дали искам да се обърна към полицията. Аз исках да разбера какво мисли той по въпроса — бях отишла да се посъветвам с него. Каза, че не знае как да постъпи заради предбрачното ми споразумение. В него имаше клауза за взаимно уважение — по същество, ако отправех към съпруга си необосновани обвинения, щях да загубя правото на подялба на семейното имущество при развод.