Внезапно нечии силни и здрави като стомана ръце я сграбчиха за кръста откъм гърба. В трескаво боричкане с фигури в черни качулки, сред блъскане и яростни движения някой изтръгна меча от десницата й и я блъсна на земята. Рейко усети върху себе си тежестта на мъжко тяло; съпротивяваше се с всички сили, но въпреки това някой прикова ръцете и краката й към земята. Изтръгнаха скрития в ръкава й кинжал. Груби, дебели върви омотаха китките и глезените й. Рейко видя Мидори, Кейшо и госпожа Янагисава проснати, овързани и облени в сълзи до нея, обградени от врагове. Само ако бе успяла да ги спаси!
— Кои сте вие? — извика тя към мъжете, които я бяха пленили. — Защо вършите това?
Отговор не последва. До този момент нападателите не бяха промълвили нито дума. Странното им, зловещо мълчание засили ужаса й. Притиснаха главата й така, че да не може да я мръдне. Единият от тях приклекна и мушна между устните й малка стъкленица. Рейко усети вкус на гъста и тръпчива упойваща течност. Стисна уста. Докато се виеше и скимтеше, чу как другите жени повръщат. Мъжете насила изсипаха съдържанието на стъкленицата в устата й. Тя се опита да го изплюе, задави се, но горчивата течност се плъзна надолу в гърлото й. Нечии ръце нахлузиха върху главата й черна качулка. Без да вижда нищо, Рейко продължи да се съпротивява в пълен мрак няколко мига, които й се сториха цяла вечност. Звуците, които издаваха останалите жени, заглъхнаха; болката от вървите, които се бяха впили в плътта й, се притъпи и върху нея сякаш се спусна упойващ облак. Ужасът се оттегли и отстъпи място на обгръщаща я несвяст. Рейко престана да се бори, усети как невидими ръце вдигат тялото й и го понасят бързо нанякъде. За миг в мисълта й проблеснаха образите на Сано и Масахиро, но после черната пелена на забравата обгърна съзнанието й. Обзета от мимолетен копнеж по семейството си, през замъгления й ум премина една последна мисъл.
Оцелееше ли, вече щеше да внимава какво си пожелава.
Глава 3
— Извинете сосакан сама, но трябва да станете веднага.
Изтръгнат от съня, благодарение на инстинкти, неизменно отворени към света около него, Сано бе отворил очи още преди да чуе напрегнатия вик на Хирата пред вратата си. Спалнята му тънеше в мрак, но коридорът бе осветен от фенера, който Хирата носеше в ръка, и Сано видя сянката на своя главен васал през хартиената стена. Неволно се пресегна да докосне жена си до себе си, но ръката му опипа само празното място на футона. Макар че Рейко бе заминала преди близо пет дни, отсъствието й го стъписа. Той седна под тънкия чаршаф, който покриваше голото му тяло.
— Влез, Хирата сан — каза Сано. — Какво има?
Докато прекрачваше прага, Хирата отвърна:
— Специален пратеник току-що донесе вест, че шогунът ни вика в двореца.
— За какво? — попита Сано, докато се прозяваше и търкаше очи.
— Пратеникът не знаеше, но е спешно.
Сано и Хирата погледнаха към отворения прозорец. Откъм градината, където в черното небе ярката луна се носеше над борови дървета и обсипваше със сребристи сияния трева и храсти, полъхваше топъл ветрец. Долавяше се тиха песен на щурци, в мрака трепкаха светулки. Тъмната приглушеност на атмосферата говореше за час, еднакво отдалечен от полунощ и зазоряване.
— Щом негово превъзходителство иска да ни види по това време, проблемът сигурно наистина е неотложен.
Сано се облече и двамата с Хирата бързо се отправиха през виещите се, оградени с каменни стени проходи и охранителни постове на крепостта Едо към двореца на шогуна. Постройките му, наполовина изградени от дърво, с островърхи покриви тънеха в сън на лунната светлина. В официалната зала за аудиенция двамата завариха няколко мъже, които ги очакваха.
Покрай стените на дългото помещение, чийто под бе разделен на две нива, имаше стражи. На по-ниското ниво бе коленичил самурай, облечен в синя бронирана туника с отличителния знак на пътния патрул на Токугава. На горното ниво в два реда, коленичили един срещу друг, се бяха наредили членовете на съвета на старейшините — върховния управителен орган на Япония, съставен от петимата възрастни главни съветници на шогуна. Зад тях вдясно от шогуна, който се бе разположил на подиума, стояха дворцовият управител Янагисава и неговият любовник — полицейският началник Хошина. По лицата на всички бе изписана тревога; всички наблюдаваха безмълвно как Сано и Хирата се приближиха и коленичиха на горното ниво на пода отляво на шогуна. Те се поклониха на своя господар и на останалите присъстващи.