— За кого? — Хошина се втренчи в Сано с искрено недоумение, което в следващия миг отстъпи място на осъзнаването. — А-а, Анемона — повтори той с притеснения тон на човек, внезапно срещнал призрак от миналото.
— Значи си бил неин любовник? — Хошина кимна и Сано продължи: — Бил ли си любовник и на съпруга й Даношин?
Хошина отново кимна, вече нащрек.
— Даношин е удавил Анемона, защото вие двамата сте му изневерили един с друг — каза Сано. — Ти ли си разследвал смъртта на двамата? Ти ли си прикрил участието си, за да се предпазиш от скандал и наказание?
— Да, но какво общо има това? — попита Хошина, с вече раздразнен.
Сано погледна полицейския началник изпълнен със съмнение. Наистина ли този човек не разбираше същността на събитията?
— Това е убийство, свързано с теб, за което трябваше да ми съобщиш вчера, когато съставяхме списъка.
— Но ние обсъждахме хората, които съм убил или пратил на екзекуция — възрази Хошина с ръце на кръста и нозе, разкрачени в поза на отбранително упорство. — Не аз съм убил Анемона. Затова мястото й не беше в този списък.
— На това може да се възрази, че косвеният виновник за смъртта й си именно ти — изтъкна Сано.
— Не, не съм. Убийството й бе дело на съпруга й, вината не е моя. За мен те бяха просто развлечение. Какво бих могъл да сторя, когато той го прие твърде насериозно — в гласа му прозвуча жална нотка на онеправданост. — А ти как разбра за нея?
„Както винаги Хошина отрича вината си“, помисли си Сано с отвращение.
— Няма значение. Беше длъжен да ми кажеш за убийството на Анемона, а не да прикриваш подобен източник на възможни заподозрени.
— Нищо не съм прикривал — възрази Хошина. — Не съм се сещал за Анемона от години. Не я споменах, защото я бях забравил.
— Тя и съпругът й са умрели заради връзката й с теб, а ти дори не си я спомняш? — Сано смяташе, че нямаше повече други лоши неща, които можеше да научи за Хошина, но очевидно коравосърдечността му нямаше граници.
— Добре, трябваше да си спомня, трябваше да ти кажа за нея! — Хошина разпери ръце в израз на престорено примирение и изгледа свирепо Сано. — И какво ще направиш, ще ме убиеш ли?
— Изкушавам се — отвърна Сано, — но се нуждая от помощта ти. Цяла армия агенти на мецуке дирят информация за хора, свързани с Анемона и Даношин, но ще им трябва прекалено много време. Ето ти шанс да компенсираш онова, което ни струваше лошата ти памет. Ти си познавал Анемона и Даношин. Кой от близките им би желал да отмъсти за смъртта й?
Чертите на Хошина увиснаха от слисване и смут.
— Оттогава мина много време. Онзи период е като неясно петно в съзнанието ми. Как да помня, когото и да било от близките им?
— Постарай се — подкани го Сано. — Може да се окаже, че от това зависи собственият ти живот.
Хошина закрачи из помещението, стиснал глава между дланите си, сякаш полагаше физическо усилие да изстиска някакви факти.
— Даношин имаше двама синове от предишния си брак. Те бяха във войската на Мияко. Бяхме в приятелски отношения… не мисля, че изпитваха неприязън към мен. Родителите му живееха с него в къщата му, но те бяха толкова стари, че вероятно вече са починали. Не мога да си спомня друг.
— Напрегни се!
— Правя всичко, което е по силите ми! — продължи да крачи с тежки стъпки Хошина, а гласът му прозвуча така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
Сано си даде сметка, че нетърпението му само влошава положението.
— Нека опитаме друг подход — предложи той. — Кой друг, освен Даношин е знаел за връзката ти с Анемона?
— Никой — с безпомощно отпуснатите си край тялото ръце Хошина имаше вид на човек, който всеки момент щеше да рухне. — Бяхме много дискретни. Тя ме водеше в една малка къща в градината посред нощ, когато всички спяха.
— Кой може да е знаел за вас? — повтори Сано. — Защото някой е бил наясно и този някой дванайсет години по-късно е кралят дракон.
Хошина поклати глава отчаяно. После изведнъж стегна тяло и изпъна рамене.
— Чакай! — възкликна той, а угасналият му поглед се оживи. — Анемона имаше син от Даношин. Той беше към петнайсетгодишен — особено, противно момче. — Хошина направи гримаса на отвращение. — Когато ходех в къщата, все се навърташе наоколо и ме гледаше втренчено. А веднъж, докато с Анемона правехме любов, чухме някакъв шум отвън в храстите. Сигурно е бил той и ни е дебнел.
Най-накрая отбелязваха някакъв напредък, помисли си Сано с облекчение.
— Как се казваше момчето?
— Даношин Минору — отвърна Хошина с усмивка на гордост, че е успял да си спомни.
— Синът на Анемона може да е човекът, дирещ възмездие за смъртта й — отбеляза Сано.