— Сигурно той е кралят дракон — Хошина скочи на крака и плесна с ръце, видимо въодушевен от мисълта, че изпитанието му може да приключи с щастлив край. — Вероятно е замислял унищожението ми, откакто Анемона е умряла.
— Сега онова, което трябва да направя — каза Сано, — е да установя какво е станало с него, да попадна на дирите му и да ги проследя, докато ме отведат до мястото, където крие заложничките. Ще отида да кажа на мецуке да търсят в архивите информация за Даношин Минору.
— Не си прави труда — каза Хошина с предишното подигравателно отношение. — Току-що си спомних още нещо. Видях този човек неотдавна и знам къде е.
— Кога се случи това? — попита Сано озадачен, свъсил вежди. — И къде?
— Преди около две години. Тук, в Едо. Пораснал е и се е променил много, откакто го видях за последен път. Тогава не се замислих, но сега всичко си идва на мястото. Той е инспектор към министерството на храмовете и светилищата.
Мислите изкристализираха в съзнанието на Сано и той си даде сметка, каква беше връзката между краля дракон, „Черния лотос“ и похищението. Министерството на храмовете и светилищата отговаряше за надзора над религиозните секти и следеше дали спазват законите и дали не подготвят бунт срещу управляващия режим. По тази причина министерството имаше основен дял в задачата по унищожението на „Черния лотос“ и за тази цел наемаше инспектори, които да обикалят града и да следят за евентуални незаконни религиозни дейности.
— Служебните задължения на Даношин Минору са го поставили във връзка с престъпниците от „Черния лотос“ — заключи Сано. — Ето как е открил тайния храм и се е запознал с Проникновена мъдрост. Но вместо да докладва за тях на полицията, ги е използвал. Принудил е Марико да шпионира господарката Кейшо. Вероятно е използвал връзките си в бакуфу, за да внедри момичето в замъка Едо. Събрал е банда от членуващи в „Черния лотос“ ронин, които са му помогнали да устрои засада на шествието на господарката Кейшо и да я отвлече.
— Сега ще докладваш ли на шогуна? — Хошина сграбчи Сано за ръката. — Вземи ме със себе си. Когато чуе, че съм разкрил кои са похитителите, той ще ми бъде толкова благодарен, че ще ме освободи и ще ме възстанови на поста ми.
Сано знаеше, че можеше да не се съмнява в умението на Хошина за пореден път да извърти положението в своя полза и да обере всички лаври вместо малката част, която му се полагаше.
— Никъде няма да ходиш — заяви Сано, освобождавайки ръката си. — Тепърва ми предстои да открия къде кралят дракон държи заложничките, и да ги освободя.
Може би Хошина се бе откупил, предоставяйки тази жизненоважна информация. Но кралят дракон щеше да очаква новини за екзекуцията му. Колко още щеше да чака, преди да решеше, че шогунът е нарушил заповедта му и че е време да изпълни заканата си да убие своите пленнички?
Дали не бяха открили самоличността на Даношин Минору твърде късно, за да спасят жените?
Глава 25
Детектив Маруме влачеше събрани накуп тънки дълги трупи към сечището, където заедно с Хирата и Фукида строяха сала, с който възнамеряваха да прекосят езерото и да превозят обратно жените. Беше минал един ден, откакто тримата бяха пристигнали на полуостров Изу, но все още не бяха готови да щурмуват острова на похитителите. Въздухът бе хладен и имаше постоянна мъгла, а слънцето се криеше зад пластове от сиви и бели облаци, но Маруме бе плувнал в пот от тежката работа да сече и да влачи дървен материал. Хвърлил дрехите си и останал само по препаска и сандали, с нож, стиснат между зъбите, той изглеждаше като дивак. Маруме стовари трупите до Хирата.
— Трябват ли ви още дървета? — попита той господаря си, дишайки тежко.
Хирата подреди стволовете до останалите и ги завърза заедно с оплетена тръстика. После избърса с ръкав течащия си нос.
— Май повече няма нужда — той сведе поглед към ръцете си — мръсни и осеяни с кървави резки, а след това към сала. — Достатъчно голям е, нали?
Импровизираният сал представляваше квадратна платформа със страна, приблизително два пъти по-дълга от ръста на Хирата. Грапави трупи с различна дебелина и окастрени клони бяха свързани едни с други с грубо оплетени тръстикови стъбла. Втренчен в произведението си, Хирата бе по-скоро унил, отколкото горд от работата си. Фукида донесе греблата, които бе пригодил от два чаталести клона, чиито разклонения бе свързал с рехава плетеница от пръчки и тръстика. Метна ги върху сала и отправи към Хирата извинителен поглед. Тримата се взряха неуверено в плода на своите усилия.