— Дали ще се задържи на повърхността? — попита Маруме, изричайки гласно мисълта, която вълнуваше всички.
— Трябва! — отсече твърдо Хирата. Бяха започнали предишния ден следобеда, бяха работили цяла вечер и цяла сутрин заради решението му да се опитат да спасят жените, вместо да се отправят обратно към Едо. Построяването на сала бе отнело повече време, отколкото бе очаквал. Първо трябваше да се оттеглят от езерото и да си построят лагер на уединено място встрани от пътя, където похитителите, ако по някаква причина напуснеха острова нямаше да ги забележат. Диренето на подходящ дървен материал, както и усилията да отрежат нужния размер бяха отнели няколко часа. Докато си измислиха начин, как да строят бързо и да направят весла, се мръкна и бяха принудени да преустановят работата до изгрев-слънце. Прекараха студена, изпълнена с неудобства нощ, опитвайки се да спят на земята, а Хирата не бе успял да мигне заради разгорещения спор, който течеше неспирно в мислите му.
Беше ли взел правилното решение? Какво щеше да стане, когато Сано разбереше, че главният му васал бе нарушил заповедта му? Беше ли построяването на сала загуба на ценно време, което трябваше да използват, за да се приберат в Едо и да докладват, че са открили похитителите и заложничките? Тревожеше се и за Мидори. Питаше се дали с Маруме и Фукида щяха да проведат успешно спасителната мисия. Но нежеланието му да напусне района, където се намираше съпругата му, бе затвърдило решимостта му. Трябваше да измъкне Мидори от похитителите. Не можеше да я остави на милостта на владетеля Ниу или в ръцете на някой друг ненормален злодей, който и да бе той.
— Ще изчакаме да настъпи нощта. Тогава ще поемем към острова.
Придружен от трийсет свои детективи и войници, Сано и дворцовият управител Янагисава влязоха на коне в банчо. Следобедното слънце, преследвано от сгъстяващи се буреносни облаци, хвърляше шарени отблясъци от светлина и сянка върху малките запуснати имения, оградени от жив бамбуков плет. Уличките бяха тесни, кални, осеяни с конски тор и гъмжаха от самураи на коне. Над рововете, пълни с нечистотии, кръжаха мухи. Васалите живееха в мизерия, защото в мирно време режимът можеше да си позволи само оскъдна издръжка за многобройната военна класа.
Сано и Янагисава вече бяха докладвали на шогуна за разкритието си, че кралят дракон е Даношин Минору, инспектор към министерството на храмовете и светилищата. Шогунът им бе наредил до края на деня да установят дали това наистина бе така, и да разберат къде похитителят криеше заложничките. Върховният им господар ги бе предупредил, че ако не изпълнят заповедта му, ще екзекутира и тях, и полицейския началник Хошина. Сега отрядът на Сано пристигна в имението на Даношин.
Със сламения покрив и с непретенциозната си, наполовина дървена конструкция къщата наподобяваше останалите, разположени нагъсто една до друга в приличното на лабиринт банчо, и се отличаваше единствено по името на Даношин, изписано на портата. След като слязоха от конете си отпред, Сано и детективите му последваха Янагисава и хората му в застлан с чакъл двор, скрит под сянката на бамбукови дръвчета. От къщата излезе възрастен човек, облечен в избеляло индигово кимоно, и забърза към тях.
— Кои сте вие? — попита той стреснат, че вижда в двора си толкова самураи с герба на Токугава върху одеждите им. Отстъпи назад разтревожен и чак тогава се поклони. — С какво мога да ви бъда полезен, господари?
— Търсим Даношин Минору — каза дворцовият управител Янагисава. — Кажи ни къде е.
— Не е у дома — отвърна старецът.
Съпроводен от войниците си, Янагисава тръгна и напред по покритата с плочи пътека.
— Къде е отишъл?
— Не знам. Не ми каза. Аз съм само негов слуга.
— Тогава ще огледаме наоколо — заяви Янагисава.
Той и хората му нахълтаха в къщата, а Сано отиде при стареца, който се бе свил боязливо на верандата.
— Кога замина господарят ти? — попита Сано.
— Преди седмица — обзет от желание да ги умилостиви, слугата продължи сам: — Предишната нощ тук дойде някакво момиче. Двамата с господаря говориха нещо и след като тя си замина, той ми каза да му приготвя дрехи и провизии за из път.
Момичето е било Марико, заключи Сано. Тя е донесла вестта за предстоящото заминаване на господарката Кейшо. После Даношин се е подготвил, за да я изпревари и да й устрои засада, като за целта е събрал наемници от „Черния лотос“. След похищението някой от тях вероятно е отишъл до Едо и е оставил писмото за откуп на стената на крепостта, а после е изчезнал незабелязан от никого.
Сано влезе с детективите си в къщата. Хората на Янагисава бяха изпълнили коридора, отваряха врати в преградите от хартия и дърво, обикаляха стаите и търсеха някакви обитатели. Въздухът бе пропит с миризма на тамян. Вътрешността на къщата бе запусната, обзавеждането бе оскъдно. Сано предположи, че Даношин е пестил парите си, за да обезпечи отмъщението си срещу Хошина и да плати на наемниците от „Черния лотос“. Но бе възможно да са му съдействали, защото в противен случай той можеше да ги издаде на полицията.