Суиши

Някъде от дъното на къщата Янагисава извика:

— Сосакан Сано!

— Идете и помогнете в претърсването на помещенията — нареди Сано на хората си.

Той си проправи път между войниците и откри Янагисава в една стая застанал пред маса от тиково дърво. Върху нея бяха поставени свещи с почернели фитили, кадилници за тамян, пълни с пепел, и богато украсено с дърворезба сандъче от черно лаково дърво.

— Погребален олтар — каза Янагисава.

Според обичая в сандъчето трябваше да има портрет на починалия, но това беше празно. Сано докосна изрязаните в дървото цветя.

— Това са анемони — поясни той. — Явно Даношин е направил олтара в памет на убитата си майка.

— Сигурно е взел портрета й със себе си — предположи Янагисава.

Сано вдъхна мириса на тамян, пропил стените и сламените рогозки. Нетърпелив да научи нещо повече за характера на краля дракон, както и за местонахождението му, отвори един шкаф. Намери вътре завивки и футон. Вероятно Даношин бе спал тук, превърнал стаята в светилище на майка си. Сигурно бе оказвал почит на духа и в продължение на дванайсет години, подхранвайки неистова, убийствена потребност от отмъщение. Сано пристъпи към кабинета му в един ъгъл, където имаше полици с книги. Върху бюрото лежаха два листа, изписани с черни йероглифи. Сано ги взе, а Янагисава зачете, надничайки над е рамото му:

Жената се мята отчаяно в езерото
с разстлани дълги коси и поли
подобно на цветове, пръснати
върху черната водна повърхност.

— Това е чернова на поемата от писмото за откупа — възкликна Янагисава.

— И доказателство, че Даношин наистина е кралят дракон — добави Сано и след като погледна втория лист, каза: — Чуйте това:

На женска добродетел грабител,
насладата своя преследващ на воля,
негодник, по пътя си сеещ разруха,
Хошина нехае, не поглежда назад
към болката, която причинява,
макар и дарен от съдбата
с богатство и престиж.
Но не ще избегне той разплата,
от дълбините на океана.
Кралят дракон ще изплува,
за да постигне възмездие, ще сграбчи той
Хошина в златните си нокти,
и с гняв пламтящ подлеца ще облъхне,
дори и смърт това да донесе на двамата.

— Вече няма съмнение, че Даношин е тръгнал да се разплати с Хошина — каза Сано.

Войниците на Янагисава нахлуха в стаята, водейки три жени. Едната бе възрастна, с посивели коси, а другите две — девойки. Всички хлипаха от ужас.

— Намерихме икономката и тези две слугини — каза един войник. — Твърдят, че не знаят къде е отишъл господарят им.

Детективите на Сано се появиха на прага.

— Казармите зад къщата са празни — докладва детектив Иноуе. — Конюшните също. Изглежда, Даношин е взел със себе си всички свои васали. Тук няма никого.

Янагисава изруга под нос. Сърцето на Сано се сви от тревога и отчаяние. Да проследят краля дракон до собствения му дом само за да спрат дотук, бе смазващо разочарование. Сано и Янагисава претърсиха кабинета, преровиха всички чекмеджета, книжа и свитъци, търсейки някаква следа, която да им подскажеше къде бе в този момент кралят дракон. Детективите и войниците претърсиха останалата част от имението. Накрая се събраха отново в двора с празни ръце.

— Дали великият сосакан сама няма някоя блестяща идея? — попита подигравателно Янагисава, но в тона му прозвуча зле прикрито отчаяние.

Споменът внезапно върна Сано назад във времето, докато работеше на място, където можеше да се сдобие с нужната информация.

— Всъщност имам — отвърна Сано. — Елате с мен.

И той поведе останалите навън от портите, където всички отново яхнаха конете си.

* * *

Мидори се сгърчи в пореден мъчителен спазъм и от устата й се изтръгна дълго и пронизително стенание. Гърбът й се изви; тялото й се надигна от футона. От болката стисна очи и оголи зъби. Пръстите й се вкопчиха в завивките. Лицето й бе плувнало в пот, по страните й се стичаха сълзи. Госпожа Янагисава бе коленичила от едната й страна и попиваше челото й с кърпа. От другата й страна бе клекнала Кейшо.

— Болките зачестяват. Бебето е на път — заяви тя със самодоволната нотка на безспорен познавач.

Рейко заблъска по вратата за кой ли път, откакто водите на Мидори бяха изтекли.