Шогунът се навъси, озадачен от току-що чутата вест.
— Коя е Суйрен? — попита той.
Доктор Китано придоби озадачено изражение, слисан от неведението на шогуна.
— Личната прислужничка на вашата майка. Единствената оцеляла от похищението.
По-скоро раздразнен, отколкото проумял факта, шогунът възкликна:
— И защо трябва да ме интересува, че тя… ъ-ъ… е дошла в съзнание? Защо си позволявате да ми… ъ-ъ… досаждате с това?
— Възможно е Суйрен да е чула или видяла нещо, което може да ни помогне да разберем къде похитителите са отвели почитаемата ви майка — намеси се Уемори.
— А-ха. И сега, след като се е свестила, тя може… ъ-ъ… да ни каже какво знае — най-накрая проумял случилото се, в следващия миг шогунът бе обзет от тревога. — Сосакан Сано веднага да отиде при нея! — после си спомни, че личният му следовател не бе на разположение. — Но Сано сан тръгна да дири Даношин Минору заедно с дворцовия управител Янагисава — шогунът посочи към един от секретарите си. — Отивай да ги доведеш!
Секретарят понечи да изпълни заповедта, но Уемори се обади:
— При цялото ми уважение, ваше превъзходителство, вероятно е по-добре дворцовият управител и сосакан сама да бъдат оставени да изпълнят задачата си.
Шогунът прехапа устна, засрамен от по-доброто решение на Уемори.
— Остави — махна той към секретаря.
— Някой друг може да разпита прислужничката — предложи Уемори.
— Ами… да, прав си — каза шогунът и после попита смутено: — Само че кого да изпратя? Не мога да натоваря с такава важна задача, когото и да е.
В този момент изневиделица му хрумна неочаквана идея: „Защо да не отида аз лично?“ Толкова бе объркан, че челюстта му увисна. Но въпреки това идеята му се стори идеално разрешение, тъй като разпитът на прислужничката щеше да удовлетвори и желанието му за действие. Под погледите на присъстващите, които го наблюдаваха с недоумение, той пристъпи към ръба на подиума… и се спря разколебан. Беше недопустимо за неговия ранг да разговаря с някаква си слугиня. Трябваше да пази достойнството на върховното си положение и да остави подчинените си да вършат мръсната работа. Обзет от съжаление, че Сано и дворцовият управител не бяха край него, за да му спестят тази дилема, той понечи да отстъпи назад, но мисълта за тях го възпря. Те бяха взели в свои ръце разследването на похищението, но от къде на къде? Неговата майка бе в и опасност, не тяхната. Токугава Цунайоши бе връхлетян от внезапно негодувание към Сано и Янагисава — чувство, което не го спохождаше често. От време на време го обземаше скрито подозрение, че те се смятаха за по-умни от него и по-способни да вземат важни решения. Спомни си момента, когато пристигна писмото с искането на похитителя. Първоначално той искаше да екзекутира полицейския началник Хошина, но впоследствие промени решението си… всъщност така ли беше? Възможно ли бе Сано да го бе разубедил в резултат на тайно споразумение с Янагисава? Шогунът се запита колко ли още негови решения бяха взети под чуждо въздействие. Негодуванието и обзелото го подозрение отстъпиха място на искрен гняв към най-доверените му хора — дворцовия управител и сосакан сама. Е, повече няма нещата да бъдат в техни ръце. Беше крайно време да стъпи здраво на собствените си нозе.
— Заседанието се… ъ-ъ… закрива — обяви той. Скачайки от подиума, той посочи към главните си помощници и доктор Китано.
— Елате с мен!
— Къде отивате, ваше превъзходителство? — попита Уемори, видимо слисан.
— До… ъ-ъ… лечебницата, да разпитам Суйрен!
И под озадачените погледи на присъстващите шогунът напусна залата с достолепна походка. Обладан от справедливо негодувание, той пое навън от двореца, прекоси прилежащите площи, премина през куп ограждения и закрити проходи, за да се озове най-накрая на прага на лечебницата. Там внезапна тревога спря него и свитата му при светилището пред ниската постройка със сламен покрив. Лечебницата бе обитавана от духове на болести и несъмнено бе осквернена от смъртта, която неизменно сполетяваше част от обитателите й. Шогунът, чието здраве бе деликатно, почувства, че му се завива свят и му призлява още при мисълта да се озове вътре. Но бе длъжен да влезе заради майка си.
Той извади изпод пояса си чиста бяла кърпа и я завърза върху долната част на лицето си, за да не позволи лошите духове и мръсотията да проникнат в носа или в устата му.
— Да… ъ-ъ… влизаме — каза той.
Главният му прислужник отвори вратата на лечебницата, влезе първи и обяви: