Тя излезе иззад дървото, дърпайки Кикуко със себе си. Дворцовият управител вдигна очи и погледите им се срещнаха. Неговият излъчваше раздразнение от това, че тя бе станала свидетел на поражението му, но за първи път той я забеляза; за първи път не се държа така, все едно не съществуваше. Това невероятно събитие ознаменуваше ново начало. Госпожа Янагисава не знаеше как би могла да замести Хошина в чувствата му или как би могла да му помогне да осъществи амбициите си, но се закле, че ще го стори.
Един ден той щеше да я обикне и да я оцени. Един ден той щеше да управлява Япония, а тя щеше да е до него. И когато този ден настъпеше, тя вече нямаше да има защо да завижда на Рейко.
Седнал зад бюрото в офиса си, Сано вдигна поглед към Хирата, който се появи на прага.
— Влез — Сано запази сдържана официалност. Хирата влезе, коленичи срещу Сано и се поклони.
Лицето му бе изопнато от тревогата, обзела и Сано. Петте години на приятелство бяха поставени на изпитание от възникналия раздор помежду им. Неизбежният сблъсък бе забавен от събитията, последвали спасителната мисия, което бе засилило напрежението в отношенията им. Макар че мразеше да наказва васал като Хирата, който му бе служил толкова добре, Сано бе длъжен да поддържа авторитета си и да налага дисциплината, изисквана от Пътя на воина.
— Съзнателното ти непокорство опозори и двама ни — каза той. — Неподчинението към господаря е най-тежкото нарушаване на бушидо — но въпреки това, докато говореше, Сано си спомни многобройните случаи, в които самият той бе нарушавал правилата.
— Хиляди извинения — кършейки ръце, Хирата изглеждаше болен, ужасен и колкото засрамен от себе си, толкова и съсипан от порицанието. Но срещна погледа на Сано и каза смело: — Бихте ли ми позволили да обясня действията си?
Сано се навъси, засегнат, че Хирата има безразсъдството да оправдава поведението си; но той бе длъжник на Хирата за вярната му служба.
— Добре, започвай.
— Когато открихме похитителите, си помислих, че ако се върнем в Едо, за да ви го съобщим, те може да преместят жените от острова… или да ги наранят… преди да успеете да стигнете до тях. Трябваше да избираме дали да ги оставим на милостта на похитителите, или да се опитаме да ги спасим със собствени сили. Аз взех решението, което ми се струваше правилно.
Сано вече бе мислил за силната страна на неговата обосновка, но също и за риска, който Хирата бе поел.
— Според окончателните ни сметки кралят дракон е разполагал с петдесет и трима мъже — заяви той. — А ти си се изправил срещу всички тях единствено с Маруме и Фукида. Знаел си, че изгледите за победа не са били в твоя полза. Знаеше, освен това, че похитителите бяха заплашили да убият заложниците, в случай че бъдат нападнати. Опасността, на която си изложил жените, е била по-голяма от опасността, която ги е застрашавала, ако бе тръгнал към Едо.
Хирата дишаше тежко с отворени уста; макар и притиснат от аргумента на Сано, той каза:
— Ние убихме двайсет и двама от хората на краля дракон. Намалявайки броя им, дадохме възможност на жените да избягат от двореца, където той ги бе затворил и можеше да ги убие при пристигането на армията аз и вашите войници. Улеснихме и щурма ви, който без намесата ни щеше да бъде много по-труден.
— Давам си сметка за това. Но резултатът не оправдава действията — знаейки, че самият той често бе изповядвал противоположното убеждение и го бе използвал, за да обоснове предприетите от него действия, Сано мислено се заклейми като лицемер. — Ти не си можел да предвидиш какво ще се случи, когато си пренебрегнал заповедите ми. Това, че всичко свърши добре, е повече въпрос на късмет, отколкото твоя заслуга.
Хирата сведе глава. Поражението го притисна като осезаема смазваща мантия.
— Прав сте. Сбърках. Не очаквам да ми простите.
— Вече съм го сторил — когато Хирата изненадан вдигна поглед, Сано продължи: — Ако бях на твое място, вероятно щях да постъпя по същия начин — после смекчи тона си, добавяйки: — Не мога да те осъждам, че си искал да спасиш съпругата и детето си.
— Значи няма да ме накажете? — надеждата в очите на Хирата се примеси с удивление.
— Ако трябваше да следвам протокола, щях да те уволня — отвърна Сано. — Но не желая да те губя само защото си допуснал грешка.
Освен това изискванията на протокола винаги бяха предизвиквали раздразнението на Сано.
— Приеми като наказание порицанието ми и собствения си срам — каза той. — Върни се към задълженията си. Следващия път преценявай по-добре.