— Каквото и да иска, надявам се, че няма да ни задържи дълго — каза Мидори — бивша придворна дама на Кейшо и близка приятелка на Рейко, която преди шест месеца се бе омъжила за главния васал на Сано. Сега тя събра ръце над корема си, тъй голям и изпъкнал от бременността, че по подозрения на Рейко, Мидори и Хирата бяха заченали детето доста преди сватбата си. — Едва издържам на тази жега. Нямам търпение да се прибера вкъщи и да си легна — хубавото свежо лице на Мидори бе подпухнало; отеклите й нозе едва издържаха на тежестта. Тя се вкопчи в платното, пристягащо корема й под бледоморавото кимоно, за да държи бебето малко и да осигури лесно раждане. — Това нещо изобщо не помага. Станала съм тъй огромна, че детето ми сигурно е великан — проплака тя и клатушкайки се, отиде да седне в един сенчест ъгъл на верандата.
Рейко махна няколкото кичура, които се бяха измъкнали непокорно от вдигнатите й на кок коси и бяха залепнали на влажното й чело. Сгорещена в морско синьото си кимоно, тя също съжаляваше, че не можеше да си отиде у дома. Работеше със своя съпруг Сано, помагаше му в разследванията на престъпленията и не искаше да изпусне евентуален нов случай, който можеше да се появи във всеки един момент. Но господарката Кейшо бе изискала присъствието й и Рейко не можеше да откаже на майката на господаря на своя съпруг, макар че нетърпението й да си тръгне се дължеше на друга причина, по-важна дори от желанието за вълнуваща детективска работа.
Съпругата на дворцовия управител Янагисава — могъщия заместник на шогуна — бе застанала встрани от Рейко и Мидори. Госпожа Янагисава бе мълчалива и мрачна, десетина години по-възрастна от Рейко, която бе на двайсет и четири. Винаги се обличаше в тъмни, строги цветове, сякаш за да не привлича вниманието на околните към външността си, която бе напълно лишена от хубост. Имаше удължено плоско лице с тесни очи, широк нос и месести устни. Фигурата й, без всякакви женски заоблености, завършваше с извити като лък крака. Сега тя се приближи плахо до Рейко.
— Толкова съм признателна, че ме поканиха тук и ми дадоха възможност да ви видя — каза тя с тихия си дрезгав глас.
Погледът й пробяга по Рейко, изпълнен с настоятелност и копнеж. Рейко потисна тръпките на отвращение, които госпожа Янагисава неизменно предизвикваше у нея. Свита и саможива, тази жена рядко дръзваше да се появи в обществото. Не бе имала никакви приятелки до предишната година, когато се бе запознала с Рейко. Госпожа Янагисава се привърза към нея с пламенност, свидетелстваща за самотния й живот и копнежа й за взаимност. Оттогава посещаваше Рейко или я канеше на гости почти ежедневно. Когато семейните задължения или работата на Рейко със Сано изключваха възможността за срещи, госпожа Янагисава пращаше писма. Привързаността й, както и нежеланите й откровения за личния й живот изпълваха Рейко с тревога.
— Вчера гледах своя съпруг, докато пишеше в кабинета си — каза госпожа Янагисава. Тя бе признала на Рейко, че често наблюдава скришом дворцовия управител. — Калиграфията му е тъй елегантна и изискана. Лицето му изглеждаше тъй прекрасно сведено над листа…
Страст обагри бледите й страни.
— Когато мина покрай мен в коридора, ръкавът му се докосна до моя… — госпожа Янагисава погали ръката си, сякаш се наслаждаваше на мимолетната близост. — За миг той спря погледа си върху мен. Очите му разпалиха в мен огън… сърцето ми заби учестено. После той продължи нататък и ме остави сама… — тя въздъхна със съжаление.
Рейко изпита неудобство. Преди време бе проявявала известно любопитство към брака на своята приятелка, но сега знаеше повече, отколкото би й се искало. Знаеше, че дворцовият управител Янагисава, който се бе издигнал до този висш пост благодарение на продължаващата и досега сексуална връзка с шогуна, предпочиташе мъжете пред жените и изобщо не се интересуваше от съпругата си. Госпожа Янагисава го обичаше страстно и въпреки че той я пренебрегваше, тя продължаваше отчаяно да храни надежди, че някой ден съпругът й може да отвърне на любовта й.
— А снощи го наблюдавах в спалнята му с полицейския началник Хошина — продължаваше госпожа Янагисава. Хошина — настоящият любовник на дворцовия управител — живееше в имението му. — Тялото му е тъй силно, мъжествено и красиво — тя се изчерви още повече; гласът й заглъхна от желание. — Как бих желала да ме люби!
Вътрешно Рейко се сви от неудобство, но нямаше как да избегне излиянията на госпожа Янагисава. Дворцовият управител и Сано бяха в дългогодишно съперничество и макар че вече близо три години между тях цареше примирие, каквато и да е обида, насочена към самия него или към член на рода на Янагисава, можеше да го провокира да възобнови нападките си срещу Сано. По тази причина Рейко бе принудена да търпи приятелството на госпожа Янагисава въпреки сериозните си основания да го приключи завинаги.