Янагисава и хората му станаха и напуснаха помещението. Лицето на дворцовия управител излъчваше сурово спокойствие, макар че сърцето му блъскаше в гърдите, а тялото му бе плувнало в пот от усилието да не откликне на вътрешния зов. Докато излизаха от портите и вървяха по пътеката, той преосмисляше своята теория в светлината на случилото се.
Възможно бе владетелят Мацудайра да е виновен за похищението въпреки посоченото алиби и категоричния му отказ да има нещо общо с престъплението; но фактът, че отвличането бе твърде драстичен ход дори за човек с неговите амбиции, бе аргумент в полза на невинността му. Освен това Янагисава си даваше сметка, колко опасно можеше да бъде, ако насочеше вниманието си само към един заподозрян, при положение че съществуваха и други. Беше наясно какво можеше да спечели и какво рискуваше при това разследване, а освен владетеля Мацудайра имаше и още много могъщи врагове.
— Ще направим още няколко посещения тук, на територията на клана Токугава — заяви той на хората си. — После отиваме в кварталите.
Трябваше да установи кои са похитителите, и да спаси майката на шогуна, преди да й се случеше нещо лошо… и преди да го изпревареше някой друг.
Глава 9
Хирата и детективите Маруме и Фукида спряха конете си в един пуст отрязък на междуградския път Токайдо. Валеше дъжд, който се стичаше на струйки по стръмната скала вдясно от тях и почукваше по листата на дърветата в гората отляво. Влажна мъгла обгръщаше далечните планини и преливаше в плътните кълбести облаци върху посивялото небе. Сумракът на студения късен следобед създаваше усещането за спускащ се вечерен здрач.
— Вероятно това е мястото на похищението — предположи Хирата, а гласът му отекна някак зловещо в тишината.
Той слезе от седлото и се смръщи от болката в схванатите си мускули. Бяха тръгнали от Едо на разсъмване и оттогава бяха препускали почти непрекъснато. Бяха се движили, следвайки бреговата ивица, бяха прекосили хълмове и реки, цял ден търпеливо понасяйки жегата и прахоляка. Хапнаха, без да слизат от конете, и спряха в няколко пътнически станции само за проверка на документите и за смяна на конете. Накрая стигнаха до останките от блокадата на пътя — струпани от похитителите огромни пънове, свлечени и дотъркаляни от склона на близкия пролом. Измръзнал и прогизнал от дъжда, Хирата се чувстваше така грохнал, сякаш бе прекосил няколко кралства. А издирването на Мидори едва сега започваше.
Маруме и Фукида стояха на пътя редом с него. Оглеждаха околността, а от перифериите на широкополите им шапки се стичаха струйки вода.
— Човек не би предположил, че тук се е случило нещо — каза Маруме.
— Служителите от пътната охрана са прибрали труповете и останките — Хирата огледа пътя, който бе разчистен от отломките и засипан с нов пясък.
— А бурята е разнесла онова, което са пропуснали — добави Фукида.
Тримата наблюдаваха безмълвно как дъждът се сипеше по пясъка и бавно размиваше следите от стъпки и конски копита.
— Няма начин похитителите да не са оставили някаква улика — заяви Хирата. — Просто трябва да я открием.
Той отправи поглед към високите кедрови дървета в гората и към старите, изградени от отделни пластове скали. Представи си множество безлики нападатели в смъртоносна битка с войници, видя как размахват мечове и посичат слуги и жени. Картината в съзнанието му се обагри от плиснала кръв и вихрено движение на неясни сенки. Тъмната аура на насилието се излъчваше от всяко листо, камък и песъчинка. Хирата долови мирис на смърт. Имаше усещането, че чува звън на стоманени остриета, ужасените писъци на жертвите и отчаяния глас на Мидори, която го викаше по име.
— Сигурно жените са били завързани и със запушени уста, за да не им попречат да избягат или да ги издадат със силен шум — предположи Хирата, като затвори съзнанието си за връхлитащия го ужас.
Тримата завързаха конете си на едно дърво край пътя, скрито от погледите на евентуални пътници. Обходиха участъка от гората, който вървеше успоредно на Токайдо, и постепенно се отдалечиха от мястото на нападението. Дъждът плющеше в мрака под кедрите. Отъпкани храсти и изпочупени клони недвусмислено подсказваха, че тук са тичали хора и се е водило сражение. Ръждивочервени кървави петна по окапалите листа, скрити под дърветата, бележеха местата, където са лежали покосени тела. Хирата намери потънал в калта сандал, най-вероятно загубен от някой от бягащите от антуража на Кейшо. Фукида попадна на сламена шапка, а Маруме вдигна самотен меч с гравиран на дръжката герб на Токугава. Острието бе почнало вече да ръждясва.