— Ако е имало останки, които пътната охрана не е прибрала, то най-вероятно са ги отнесли местните селяни — заключи Фукида.
Гората изглеждаше потънала в неестествен покой, сякаш я обитаваха духовете на мъртвите. Внезапно тишината бе нарушена от шум, подобен на плющене. Сърцето на Хирата подскочи; той и другарите му изтръпнаха. Тримата вдигнаха поглед, а ръцете им мигом посегнаха към мечовете. Огромен черен гарван, размахал криле, се устреми нагоре и изчезна в забуленото от мъгла небе. Мъжете си отдъхнаха с облекчение и възобновиха диренето на следи, оставени от похитителите. На петдесетина стъпки навътре от пътя гората изглеждаше непокътната. Хирата и другарите му се разделиха, като всеки внимателно оглеждаше дърветата и земята наоколо. Високо над главите им листата потрепваха от трополящите по тях капки дъжд. Хирата усети неистов копнеж по Мидори и едновременно с това сърцето му бе сковано от ужас. Смъденето в носа и дращенето в гърлото му предвещаваха настинка. Той се спря, за да кихне, и чу вика на Фукида, скрит някъде между дърветата.
— Насам!
Хирата и Маруме побързаха към него. Фукида посочи към ивица изпотъпкан листак, който водеше встрани от пътя. Хирата не смееше да се надява прекалено, но пулсът му се ускори от възбуда. Бяха направили двайсетина крачки покрай изпочупените стръкове и млади храсти, когато се натъкнаха на разхвърляни по пътеката клони. Целите в листа, изпотъпкани и изпочупени, те явно бяха отсечени с метално острие. Хирата погледна по-нататък и видя отрязани клони на храст, препречили пътеката. Отвъд се виждаше още слегнат листак.
— Някой е проправял пътека тук — заключи той.
Побърза напред, като внимателно оглеждаше земята. Детективите му го следваха. Хирата зърна нечии следи от стъпки по голата земя, както и смачкани, започнали да гният гъби. Още срязани клони бележеха местата, където някой бе преминавал и посичал увиснали клони. Изведнъж забеляза малък блестящ предмет с неравна форма. Вдигна го и установи, че държи женски сандал с копринена каишка и масивна подметка, покрита с червен лак.
— Трябва да е на Мидори, Рейко, господарката Кейшо или госпожа Янагисава — каза Хирата обнадежден. — Сигурно някоя от тях го е изпуснала, докато похитителите са ги пренасяли оттук.
Тримата отново се впуснаха да претърсват гората. По-нататък по същата прокарана пътека намериха няколко черни косъма, закачили се на един ствол, сякаш кората бе оскубала някоя от преминаващите жени. Нисък храст бе окичен с късче синя везана коприна. Хирата почувства, че почва да го тресе, болката в гърлото се засили, но въодушевлението му вдъхваше сили. Всеки знак го убеждаваше, че следва пътя, по който бяха минали похитителите… докато при една отвесна скала просеката внезапно секна.
Онемели и стъписани, Хирата и детективите му се втренчиха в скалната преграда. Леден вятър биеше в лицата им и ги обгръщаше с влажна мъгла.
— Не е възможно похитителите да са се изкатерили оттук, било то със или без жените — отбеляза Маруме.
— Но просеката свършва — заяви Фукида, като обхождаше в дъга все по-голям отрязък от гората в подножието на скалата.
Внезапно прозрение ужаси Хирата.
— Похитителите са прокарали тази просека нарочно, за да объркат евентуалните преследвачи. Стигнали са дотук, където пътеката свършва, и после пак по нея са се върнали обратно. Останал без дъх от изтощение и гняв, той възкликна: — Най-старият номер в историята. А аз се хванах! — Хирата изруга похитителите и собствената си наивност и в изблик на ярост срита скалата.
— Нямаше как да знаем, че е фалшива следа — успокои го Маруме.
— А и трябваше да минем по просеката, защото иначе нямаше как да разберем дали няма да ни отведе до жените — добави Фукида.
Без да обръща внимание на утешенията им, Хирата тръгна напосоки:
— Какво чакате? Да продължаваме диренето!
Детективите се втурнаха след него, хванаха го за ръцете и го спряха.
— Става твърде тъмно — каза Фукида — Скоро няма да виждаме нищо. Трябва да се върнем на главния път, да приберем конете и да потърсим място за пренощуване.
— Пуснете ме! — бесен, Хирата се опита да се отскубне от другарите си. — Трябва да открия Мидори!
— Ако продължим да вървим, след като падне нощта, само ще се загубим — изтъкна Маруме. — Сосакан сама ще трябва да праща хора да ни издирват. А това няма да е добре нито за жена ви, нито за приятелките й. Трябва да изчакаме утрото.
Хирата не можеше да понесе мисълта да спре издирването дори и за миг, камо ли за цяла нощ. А в това време Мидори бе незнайно къде, оставена на милостта на убийци, които според него бяха наети от обезумелия баща. При все това бе принуден да признае, че Маруме и Фукида имаха право. Той тръгна с неохота обратно към Токайдо.