Хошина заключи, че теорията му заслужава по-нататъшно проучване. Макар че Суйрен не можеше да говори, имаше и други начини да се установи дали бе най-убедителното му доказателство, или пък представляваше задънена улица. Той бързо излезе през портата и пое нагоре по оградения с каменни стени проход към женското крило на двореца. Там можеше да намери прислужничките, с които бе живяла Суйрен, както и служителките в двореца, които я надзираваха. Ако бе съучастничка в похищението, може би те щяха да му предоставят информацията, от която се нуждаеше, независимо от това, дали тя щеше да оцелее.
А една добра следа щеше да го изведе пред всички, които диреха господарката Кейшо.
Глава 10
— Госпожо Янагисава, ако сте в съзнание, моля ви, чуйте какво ще ви кажа! — изрече умолително Рейко.
Тя коленичи до съпругата на дворцовия управител. Правеше го за кой ли път от сутринта. Слънцето вече не прежуряше толкова безмилостно и се бе придвижило на запад, но госпожа Янагисава продължаваше да лежи все тъй безжизнена, с вид на мъртвец. Бе вперила празен поглед в тавана, осеян с дупки, през които се виждаше небето, окъпано в златистите багрила настъпващия здрач. Навън нямаше никакъв вятър и гората бе потънала в покой. Вълните се плискаха тъй тихо, че Рейко почти не ги чуваше от чуруликането на пойните птички и крясъка на чайките. Стисна отпуснатата ръка на приятелката си. Плътта й бе студена, въпреки че въздухът в помещението, в което бяха затворени, бе нажежен като в пещ. По лицето на Рейко се стичаха струйки пот и тя избърса чело с ръкава си. Беше на ръба на отчаянието след безбройните неуспешни опити да върне госпожа Янагисава в съзнание.
— Все още сме пленнички — каза Рейко. — И все така не знаем нито които са тези мъже, нито защо ни отвлякоха, а и те не желаят да ни кажат. Днес следобед дойдоха двама, но само ни погледнаха и си тръгнаха.
Макар че Рейко често чуваше мъжете отвън, те повече не дойдоха. Около празното ведро за храна и пълните кофи, ползвани вместо тоалетна, кръжаха мухи. Отвратителната миризма се усилваше от жегата. Наоколо жужаха и жилеха комари и по кожата на жените се бяха издули червени плюски, които ги сърбяха непоносимо. Но гладът и неудобствата бяха най-малката грижа на Рейко.
— Едва ли намеренията на похитителите са да ни поддържат тук и после да ни пуснат — продължи тя да говори на госпожа Янагисава. — Замислили са някакво зло, убедена съм. Много ме е страх, че господарката Кейшо ще ги предизвика отново, колкото и да се опитвам да я спра.
Рейко хвърли поглед към майката на шогуна, която лежеше в другия край на помещението. Сега тя спеше и похъркваше тихо, но доскоро бе вилняла и блъскала по вратите, и така почти цял ден. Когато следобед дойдоха отново двама от мъжете, тя се бе нахвърлила върху тях, сякаш бе забравила как я бяха наранили сутринта. За щастие те изобщо не обърнаха внимание на хулите й… този път. Рейко не знаеше докога щеше да им стигне търпението.
— Трябва да избягаме — Рейко се надвеси съвсем близо до госпожа Янагисава и й прошепна в ухото: — Вече съм измислила начин, но няма как да се справя сама. Не мога да се доверя на господарката Кейшо, за да разчитам на помощта й. А Мидори не е в състояние… Тя сигурно съвсем скоро ще роди.
Откъм Мидори, която също спеше, се чу похъркване. Тялото й се скова и тя се хвана за корема, но после се отпусна и въздъхна. В края на деня контракциите й бяха зачестили и Рейко се ужасяваше, че раждането може да започне всеки момент.
— Нуждая се от вас — продължи Рейко. Неотложността я накара да повиши глас. — Затова, моля ви, излезте от този транс. Умолявам ви, помогнете ми да ви спася!