— Какво трябва да стори негово превъзходителство, за да върне майка си невредима у дома? — продължи напевно Рюко.
Помощниците му разпалиха пръчицата, която се разгоря в черупката. Вонята на горена кост се смеси със сладникавия мирис на тамян. От топлината черупката се разцепи с остър пукот. Свещеникът продължи по същия начин, докато всички пръчици изгоряха почти до основи. Помещението се изпълни с лют дим и всичките пет черупки се набраздиха с многобройни пукнатини.
— Какво казва… ъ-ъ… оракулът? — попита нетърпеливо шогунът.
Рюко подреди черупките на масата. Докато оглеждаше пукнатините, чрез които божествата съобщаваха отговорите на въпросите, изражението му стана сериозно.
— Божествата отказват да съобщят къде се намира господарката Кейшо — отвърна той.
„Нищо чудно“, помисли си Сано; лицето на шогуна помръкна от разочарование, а Хошина и Янагисава реагираха с гримаса на отвращение. Рюко бе твърде умен, за да назове местонахождението на Кейшо и да се изложи на риска да бъде опроверган от събитията.
— Казват, че вие трябва да заслужите това познание — каза той на шогуна.
— Как? Какво трябва да сторя? — Токугава Цунайоши се наклони към Рюко, сбрал молитвено ръце в тревожна надежда.
— Управлението ви е в дисхармония с космоса — отвърна Рюко. — Заобиколен сте от зли влияния, които заплашват бъдещето на клана ви. Трябва да прочистите двора си от тези зли въздействия. Щом възстановите духовното равновесие в двореца, пътят за връщането на господарката Кейшо ще бъде открит.
— А-а, този съвет ми вдъхва спокойствие — миг по-късно облекчението на шогуна премина в объркване. — Но как да разбера… ъ-ъ… кой около мен е въплъщение на злото?
Сано предусети какъв щеше да бъде отговорът на Рюко, и бе обзет от гняв.
— Ще разбера с гадаене имената на злодеите, които трябва да прогоните от двора — отвърна Рюко.
Той хвърли тържествуващ поглед към дворцовия управител и полицейския началник. Сано видя ужаса и паниката, които ги обзеха, след като си дадоха сметка, че Рюко се бе сдобил със солидно влияние над шогуна и можеше твърде лесно да ги лиши от власт с помощта на измислени оракули. Възмущението, което го обзе, надхвърляше страха му да не изгуби поста си. Изпита неистова омраза към свещеника, която обхвана и спътниците му. Рюко, Янагисава и Хошина до един търсеха начин да се възползват от похищението, за да се издигнат по стълбицата на властта. Всички те се вълнуваха единствено от своята политическа кариера, а шогунът се тревожеше за майка си, без да се интересуваше от останалите. Никой от тях не се вълнуваше за съдбата на Рейко или на Мидори, нито съжаляваше за стоте души, посечени при нападението.
Гневът на Сано заплашваше да прехвърли бариерата на самообладанието му. Трябваше да си тръгне, преди да убиеше някого. Той се изправи и другите мъже се втренчиха в него изумени, че си позволяваше да стане, преди шогунът да го бе освободил. Сано се поклони на всички. После за първи път в живота си излезе от помещението без позволението на своя господар. Гневът, бушуващ в гърдите му, заглуши гласа на шогуна, който извика възмутено след него.
Озовал се извън двореца, Сано хукна в здрача покрай оградения със стени проход. Не обръщаше внимание на стражите при пропускателните пунктове, които му викаха да спре за проверка. Останал без дъх и потънал в пот, най-накрая пристигна в собственото си имение. Стражите му отвориха портата, той влезе и се спря насред двора. Приведе се задъхан и внезапно съзнанието за онова, което бе сторил току-що, тутакси потуши гнева му.
Беше си тръгнал без позволението на шогуна и това само влошаваше и бездруго тежкото положение, в което се намираше Рейко. Върховният му господар можеше да го отстрани от разследването на похищението — в случай че свещеник Рюко вече не го бе убедил да го прати в изгнание или да го екзекутира. А тогава кой щеше да спаси съпругата му? Сано си помисли за Хирата. Шансът той и Маруме и Фукида да открият жените, изглеждаше нищожен, а Сано мислено се наруга за проявеното безразсъдство. Смрачаващото се небе и хладният въздух на настъпващата вечер бяха в унисон със страховете му, че Рейко бе погубена завинаги и че собственият му свят рухваше.
Изпита потребност да стори нещо — каквото и да е, — за да не се поддаде на отчаянието, и тогава се сети, че има да разпитва куп затворници — членове на сектата „Черният лотос“. По пътя към казармите, където щеше да събере отряд детективи, се бореше със съмнението, че виновниците за похищението нямаха нищо общо с „Черния лотос“ и че той само си губеше времето. Освен това в душата му се загнезди и друг страх за Рейко.