— Господарката Кейшо и Мидори ще чакат тук — обясни тя на госпожа Янагисава. — Аз ще остана с тях да ги пазя, а вие ще отидете и ще доведете някого да ни спаси.
Мидори се усмихна, просълзена от признателност, че няма да бъде изоставена. Кейшо се навъси, сякаш не знаеше дали да възрази. Госпожа Янагисава изгледа Рейко с ужас.
— Не мога! Не знам накъде да вървя. Ще се изгубя — лицето й пребледня от ужас, който я задави и превърна гласа й в шепот. — Да разговарям с непознати и да моля за помощта им… — госпожа Янагисава поклати глава: — Не мога!
— Трябва! — настоя Рейко.
— Не, няма да се справя. Моля ви, не ме карайте! — госпожа Янагисава потръпна и се сви; очите й се затвориха.
Рейко си даде сметка, че онова, което бе поискала от нея, наистина надхвърляше възможностите й.
— Тогава ще трябва да отида аз — рече тя. Измъчваха я съмнения, но тя ги потисна, защото опасенията и страхът само щяха да провалят възможността да спаси приятелките си. Сгъстяващи се сенки изпълниха затвора им с мрак. Рейко вдигна поглед към късчетата небе, които се виждаха през пробития покрив. В бледоморавото сияние на настъпилия залез затрепкаха звезди. Тя отиде до вратата. Седна там, стиснала дъската в скута си, и зачака похитителите.
Глава 12
Сано се прибра у дома точно преди зазоряване, изтощен и обезкуражен, след като бе разпитал в затвора на Едо четирийсет и осем задържани членове на „Черния лотос“. Някои му бяха казали, че свещеникът, известен под името Проникновена мъдрост, провеждал тайни ритуали в различни храмове из Едо, и Сано бе пратил свои хора да претърсят съответните райони. Но тези информатори явно не знаеха нищо за похищението или за масовата сеч. Друга част от задържаните се оказаха фанатични привърженици на „Черния лотос“, чиито единствени думи бяха, че главен свещеник Анраку е възкръснал от мъртвите, за да оглави неясно нападение срещу режима на Токугава. Сано не можеше да се отърси от убеждението си, че зад престъплението стоеше „Черният лотос“, но въпреки това бе осъзнал, че трябва да разследва и евентуални други възможности. Реши да открадне няколко часа сън, след което да се впусне в подземния свят на Едо, за да търси някаква информация за похитителите.
Точно се канеше да влезе в личните помещения на къщата си, когато дочу детски плач. Продължи нататък по коридора, влезе в детската стая и завари Масахиро да хлипа в леглото. Бавачката, която спеше на футон до момчето, се размърда и отвори очи. Докато Сано отиваше към сина си, тя с изненада вдигна поглед към него, защото, ако се случеше Масахиро да се разплаче през нощта, той обикновено не се появяваше, а оставяше Рейко или бавачките да се погрижат за него.
— Аз ще го успокоя — каза той на момичето. Вдигна Масахиро и закрачи из стаята, гушнал топлото едро телце на сина си, утешавайки и двамата. — Всичко е наред, Масахиро чан. Просто си сънувал лош сън.
— Искам мама! — изплака Масахиро, притискайки горещото си, мокро от сълзи личице към бузата на Сано.
— Мама замина, но скоро ще се върне — Сано бе обзет от тревога за сина си. Запита се дали Масахиро не бе усетил, че нещо не е наред. Възможно бе да е почувствал тягостната атмосфера, обгърнала къщата след отвличането на Рейко.
— Извинете, сосакан сама — каза детектив Араи от прага на стаята. — Току-що за вас пристигна съобщение от дворцовия управител Янагисава. Иска незабавна среща с вас и ще ви очаква в имението си.
Сано изобщо не бе очаквал, че ще му се наложи да отиде на посещение в имението на дворцовия управител, но въпреки това той и четирима от детективите му вече стояха пред каменния зид, завършващ с метални шипове. Черното небе бе изсветляло до пепеляворозово от настъпващата зора, но уединеният двор сякаш бе събрал около себе си останките от нощта. Боровете вътре хвърляха дълбоки сенки върху постройките. Острият поглед на Сано различи стоящи на пост войници в наблюдателните кули и стрелци с лъкове, заели позиции до островърхите краища на керемидените покриви. Имението представляваше крепост в крепостта на замъка Едо, изградено така, че да осигури надеждна защита на Янагисава срещу нападения на врагове сред приближените на шогуна.
Стражите при обкованата с желязо порта взеха мечовете на Сано и хората му и ги въведоха в имението. Сано съжали, че не му позволиха да задържи оръжието си. Примирие или не, това бе вражеска територия. Той и детективите му крачеха напрегнато по покритата с плочи алея и скоро се озоваха в двор, ограден от войнишки казарми. После продължиха нататък, през друг двор, където около свързаните помежду им отделни крила на къщата патрулираха още стражи. Сано и хората му бяха въведени в една градина, където кучета пазачи, водени на ремъци от слуги, не престанаха да лаят и да ръмжат срещу тях.