Сано възкликна в яростно опровержение, но не можеше да подмине логиката на Хошина. В онзи случай на убийство Сано бе заподозрян и без въпросната информация може би пак щеше да успее да защити честта си и да залови убиеца… но можеше и да се провали. Ако не беше успял, щеше да бъде наказан със смърт. Нямаше как да знае със сигурност дали щеше да постигне надмощие въпреки всичко, или Хошина наистина бе предотвратил поражението му.
— Няма да жертвам жените заради такива като вас! — изкрещя Сано, бесен на Хошина, на Янагисава и на себе си заради обстоятелствата, които го бяха впримчили в капан. — Нито ще ви позволя да ми попречите да изпълня дълга си и да спася господарката Кейшо — той грабна писмото на похитителите от пода, където го бе захвърлил Хошина. — Сега ще го отнеса на шогуна и ще го посъветвам да се съобрази с исканията. Аз лично ще ви предам на палача.
Отдаден на гнева си, Сано не искаше да мисли за това, че Хошина предявяваше към него основателна претенция. Най-голямата му грижа бе да спаси Рейко. Пресегна се, за да сграбчи полицейския началник, но той го блъсна.
— Вижте го могъщия сосакан сама — възкликна язвително Хошина. Макар и в очите му да се четеше страх, че бе загубил своя последен залог, той оголи зъби в подигравателна усмивка. — Претендира, че защитава справедливостта и държи на честта, но ще ме осъди на позорна смърт, без дори да знае в какво убийство ме обвиняват похитителите и дали изобщо съм виновен. И защо? Защото иска да докаже своята вярност, като спаси майката на шогуна?
Хошина отправяше въпросите си към въображаема публика, без да обръща внимание на Янагисава, който наблюдаваше сцената безмълвно.
— Не… Единственото, което иска, е да спаси съпругата си — от Хошина лъхаше отчаянието, но той се изсмя презрително в лицето на Сано. — А презираш другите, задето обслужват лични интереси. Е, ти си лицемер!
— Млъкни! — изкрещя Сано разгневен, защото Хошина изрече онези обвинения, които му нашепваше собствената му съвест.
— Ти винаги държиш да знаеш истината, но тя понякога боли, нали? — продължи да му се надсмива Хошина.
— Аз лично ще те екзекутирам! — Сано посегна към меча си, който стражите на Янагисава му бяха отнели.
— Няма, дори и да можеше — възрази Хошина, ставайки още по-дързък, откакто бе усетил, че е спечелил надмощие. — Ти няма да съдействаш за смъртта ми, макар че обичаш жена си и мразиш мен. И двамата знаем, че си длъжен да спазиш обещанието си.
Сано си даде сметка, че Хошина бе прав, и усети, че се спуска стремглаво по стръмен склон. Колкото и да не му се искаше, трябваше да отстъпи. Самурайският код на честта, според който живееше, му забраняваше да престъпва думата си или да се съобразява с исканията на един престъпник. Цял живот бе съблюдавал законите на бушидо, а те го задължаваха да изпълни услугата, която искаше от него Хошина. Взе да осъзнава и други, дори по-важни причини, които го задължаваха да се подчини. Смазан от поражението, той впери гневен поглед в Хошина.
Подигравката в усмивката на полицейския началник се превърна в триумф. Лицето на Янагисава остана безизразно. Сано си даде сметка, че тяхното най-силно оръжие срещу него бе собственото му разбиране за чест. Дори когато сърцето му се бунтуваше, самурайският му дух потискаше протеста му. Бремето, което трябваше да поеме, го накара да се поклони.
— Сега отиваме при шогуна — каза Янагисава.
Той взе от Сано писмото на похитителите, твърдо решен да стори онова, което току-що бе заявил — да остави нещата да следват своя ход. Мислите на Сано се впуснаха в трескава надпревара. Как можеше да спаси едновременно и Хошина, и Рейко?
Глава 13
Шогунът бе седнал на подиума в залата за аудиенции в двореца, стискайки в хилавите си ръце писмото с исканията на похитителите. Главата му се поклащаше, устните му помръдваха, но не издаваха звук, а лицето му бе навъсено от съсредоточеността, с която четеше колоните от йероглифи. В залата цареше пълно мълчание.
Коленичил под подиума от лявата страна на Токугава Цунайоши, Сано почувства как сърцето му заби учестено, а стомахът му се сви, макар че лицето му бе застинало в стоическо самообладание. Докато мислено си повтаряше какво трябваше да каже, наблюдаваше полицейския началник, който бе коленичил близо до него.
Хошина бе облякъл копринено кимоно, панталони и туника в различни нюанси на зелено. Потта му вече бе избила във влажни петна по дрехите. Неспособен да седи мирно, той непрестанно местеше поглед от шогуна към Сано, от стражите, застанали покрай стените, към детективите на сосакан сама, коленичили в дъното на помещението, и после към Янагисава.