Дворцовият управител седеше отдясно на шогуна, а надменната му сдържаност бе като щит между него и всички останали. Сано се дивеше на самообладанието му, защото самият той не би останал тъй спокоен, ако зависеше от врага си, за да спаси своя любим.
— Каква е тази странна поема за… ъ-ъ… удавницата и за краля дракон? — попита шогунът озадачен. — И какво общо има с… ъ-ъ… похищението?
Никой не отговори. Всички чакаха, докато прочете искането за откуп.
— А-а! — Токугава Цунайоши повдигна вежди изненадано, а после в очите му просветна разбиране, което озари лицето му. Вдигна поглед от листа и възкликна: — Сега вече мога да спася майка си!
Той се обърна към Хошина:
— Ти ми… ъ-ъ… служи добре и е жалко, че трябва да… те пожертвам. Но пък ще бъдеш удостоен с… ъ-ъ… върховната чест да умреш, изпълнявайки своя дълг.
Хошина преглътна; адамовата му ябълка подскочи — цялото му мъжество, за което бе претендирал на думи, го бе изоставило. Сано бе очаквал Токугава Цунайоши да приеме исканията на похитителите, но въпреки това бе учуден, че шогунът проявяваше такова грубо незачитане спрямо Хошина, макар че, естествено, върховният господар не бе длъжен с нищо на своите васали. Сано си даде сметка, че никакви призиви към шогуна за проява на състрадание нямаше да спасят полицейския началник.
Токугава Цунайоши даде знак на стражите си:
— Незабавно отведете Хошина на мястото за екзекуции. След като… ъ-ъ… умре, поставете трупа му и отсечената глава в основите на моста Нихонбаши с надпис, който… го заклеймява като убиец!
Четирима пазачи тръгнаха към Хошина. Той впери поглед в Сано с настоятелност, която изискваше от него да изпълни обещанието си. Янагисава наблюдаваше сцената с хладна сдържаност. Това бе последната възможност на Сано да се откаже от думата си, да не стори нищо и да остави Хошина да умре; но честта и мъдростта се оказаха по-силни от този егоистичен порив.
— Ваше превъзходителство, моля ви, почакайте! — каза Сано с глас, изпълнен с противоречиви чувства.
Вниманието на всички присъстващи се насочи към него. Шогунът го изгледа с изненада.
— Какво има да чакам? — попита той. — Колкото по-бързо… ъ-ъ… екзекутирам полицейския началник, толкова по-скоро похитителите ще върнат майка ми у дома.
— Не непременно, ваше превъзходителство — отбеляза Сано.
Пазачите сграбчиха Хошина и насила го изправиха на крака. Той се съпротивяваше, мускулите му се напрегнаха, а лицето му се сгърчи в гримаса на ужас. С ръце на кръста, свити в юмруци, шогунът се надвеси над Сано.
— Как смееш да ми се месиш? — попита той рязко. — Нима си толкова… ъ-ъ… подъл към мен, че би… ъ-ъ… защитил Хошина сан за сметка на майка ми? — страните му пламтяха от гняв. — Или искаш да… ъ-ъ… се присъединиш към него и да се озовете заедно на мястото за екзекуции?
Макар че страхът заплашваше да го задави, Сано трябваше да продължи рискованото си начинание и заради Рейко, а и заради Хошина.
— Единственото ми желание е да ви служа, ваше превъзходителство — каза той. — И с най-голямо уважение бих искал да отбележа, че ако убиете Хошина сан, това няма да гарантира безопасността на господарката Кейшо.
Шогунът наклони глава, изгледа Сано с подозрение, но липсата на увереност в собствените му решения го накара да се разколебае. Той вдигна ръка и даде знак на стражите да не извеждат Хошина.
— Какво по-точно… ъ-ъ… имаш предвид?
Сано усети силата, с която Хошина устреми надеждата си към него, и каза:
— Похитителите нямат интерес да освободят господарката Кейшо. Тя вероятно е видяла лицата им, тъй че може да ги разпознае. Те знаят, че ако я оставят жива, тя ще ви помогне да ги откриете, след като я освободят. Когато разберат, че Хошина е мъртъв, ще убият и нея, и всички останали заложнички.
Тази възможност даваше сили на Сано да се обяви категорично против решението да се изпълнят исканията на похитителите. Челюстта на шогуна увисна.
— Но тук се казва, че майка ми ще бъде пусната на свобода, ако аз… ъ-ъ… екзекутирам Хошина сан — възрази Токугава Цунайоши, стиснал писмото.
— Обещанието на един престъпник няма стойност — заяви Сано. — Някой, който е бил достатъчно злонамерен да отвлече почитаемата господарка Кейшо и да изколи целия й антураж, не би имал скрупули да не удържи на думата си към ваше превъзходителство, след като вече сте му дали онова, което е поискал от вас.
Токугава Цунайоши блъсна по подиума с юмрук вбесен, че някой можеше да се отнесе с него по такъв начин.